4. С
ПРЕДГОВОР
лучайността е най-спорното явление в нашия живот. Няма кой да отговори на
въпроса до каква степен ни води съдбата в стъпките, които правим. Какво
представлява кармата? Можем ли нещо да променим или всичко е предопределено?
Има вещери и вещерници, които се представят за тълкуватели, четци и
контактьори, но повечето са ментета. Истинските, тези, които виждат бъдеще и
минало през нечии очи, ни карат да тръпнем от очакване, примесено със страх.
Защото ние искаме да знаем. Бихме се лишили от много неща срещу това да научим
бъдещето си. И чуваме приказки, думи... които завоалирано или кодирано ни дават
информация, при условие че попаднем на истински оракул.
Но ако на някого му се казва нещо съществено, а той не може да го разчете и не
може да го чуе? Какво се прави тогава? Отговорът е прост: нищо. Трябва да се
ограмотяваш, за да разбираш и да си отговаряш – безкрайно начинание.
Има и други съществени въпроси: Ще се събудим ли утре, или ще напуснем този
свят неподготвени? Изобщо има ли някой, който е подготвен за това?
Извод, до който достигнах, е, че животът не ни е даден да изискваме. Даден ни е да
го изживяваме. Изводът е в определен момент, в определено състояние. Утре може
да е друг в зависимост от победителя във вътрешната борба.
Бъдете живи и здрави!
Искате едно определение и тълкуване за случайност? Едно? Добре! Случайност е,
че точно Вие четете тази книга.
От автора
6. П
І. ПОЛКОВНИКЪТ
азарите са различни и бързо се променят. Раждат се, разрастват се,
процъфтяват, западат и умират. Първостепенни, второстепенни, големи, малки
– пъстър свят.
Пазарчето на „Бигла“, където се разклоняват булевардите „Черни връх“ и „Джеймс
Баучер“ , бе малко и умряло. Шестте железни сергии (четири на първия и две на
втория) помнеха добрите времена в зората на демокрацията, когато бяха пълни с
плодове и зеленчуци, предлагани от колоритни продавачи от околните села. Родено
от предприемчив индивид, възползвал се от политически ветрове и невежеството на
администрацията, върху частен терен, пазарчето носеше постоянен, неголям, но
достатъчен доход, разпределян „по братски“ между предприемача и собственика.
Тогава все още ги нямаше големите зеленчукови борси. Хората, смазани от
връхлетелия ги преход, все още вярваха в легендата, че са част от народ, оцеляващ
при всякакви условия. Икономиката бе съсипана. Парите се въртяха благодарение на
контрабандата, емиграцията, измамите, така сладката печалба от информацията за
плаващия курс на долара и заплатите на администрацията. Инфлацията галопираше
като обезумяла. Държавата бе пред колапс, но колелото на живота се въртеше и щеш,
не щеш, живееш ли – трябва да ядеш. Благодарение на това пазарчето съществуваше.
Но това бе минало.
Сега само сергиите напомняха за предишния му живот.
Сергиите бяха виновни, че са ниша, която запълниха клошари. Не какви да е
клошари, а елитни, съответстващи на елитния квартал „Горни Лозенец“.
— Хората са побъркани! Не знаеш какви неща изхвърлят – по повод и без повод
казваше Данчо, една от необичайните „птици“ в ятото на лозенските клошари,
окупирал две от сергиите.
Другите две „птици“ Костадин и Живко, бяха долетели от Невестино да търсят
работа в големия град. Няколко години работиха в строителството като наемни
работници, докато имаше работа. Вършеха работата колкото могат, но недостигът на
пари, при липсата на работа, започна ежедневно да ги преследва. Големият град
развращава. Това бе причината да загърбят своите остатъци от провинциалната си
праведност и да започнат да извършват дребни измами и кражби. Ужилени бяха
както наемодатели, така и хора доверчиво дали аванс за ремонт в дома им. За
разлика от Данчо те трудно прегърнаха клошарството.
Тримата си бяха разпределили шестте сергии, като използваха едната за бърлога,
другата за склад. Бе резервен и несигурен дом. Рядко спяха тук – само в краен случай.
Когато съдбата ги запилееше в далечен квартал, оставяха без надзор с дни „дома си“.
Може някой наивник да си помисли, че клошарът е човек, изпаднал в крайна
нужда, който няма къде да спи и какво да яде, поради което е принуден да рови в
боклукчийските кофи. Наистина има и такива, но те са малка част. Клошарството е
зависимост и професия. Зависимост като наркоманията и хазарта, която бавно те
завладява, подчинява и трудно те пуска. Това не може да се докаже, но са известни
десетки примери за провалени намерения на хора, спуснали се да помогнат на
клошари да станат нормални хора.
7. Легендите са част от клошарската психология. Разказите са свързани с намерени в
кофите поне 300 лв., златни пръстени... – всевъзможни, скъпи, конвертируеми вещи.
Поради тези и други психологични фактори клошарството е професия. Лека
професия, която те храни и облича. Вярно, мръсна и невинаги ти осигурява подслон,
но ако искаш – работиш, ако искаш – не работиш. Напоследък и рискова, поради
друго недоразумение на обществото – скинхед.
Клошарството, както всяка професия, има специализация и йерархия. Едни събират
хартия и метали, други – вещи, продавани в антиквариатите на безценица, трети –
храна за домашни животни, четвърти – дрехи. . . На най-ниското стъпало са
пропадналите алкохолици и неграмотни циганета без опит. На следващото стъпало са
алкохолизиращите се клошари със собствено жилище или цигански семейства,
настанили се в изоставени къщи. Следват свободните електрони, отседнали при
приятели и роднини, на които се случва да бъдат наемани на временна или на
по-постоянна работа, но всяко минаване покрай кофа ги привлича и рядко се
прибират без „плячка“.
Аристокрацията на клошарството е най-високото стъпало. Това са хората със
собствено жилище и пенсия, за които клошарството е източник на допълнителен
доход.
Полковникът бе на най-високото стъпало.
Слаб, висок метър и шестдесет и девет, около петдесет килограма, изключително
пъргав за своите шестдесет години, пълен въздържател, полковникът вече петнадесет
години шеташе из Лозенец. С първите лъчи на слънцето, независимо от сезона, той бе
на бойна нога и със своята количка правеше два-три курса, докато колегите му все
още спяха. Пенсията му, около 600 лв., се допълваше от наем от другия му апартамент,
също в Лозенец, и независимо от доходите си, ходеше с извехтели дрехи и износваше
военните си обувки. Той бе съвършен професионалист – нямаше боклук на улицата,
дори на тротоара, който да не се огледа, оцени и съответно прибере или отмине.
Обикаляше квартала, своята територия, знаеше всяко желязно съоръжение в нея и
ако „братята“ му бяха отвлекли мрежичките или теловете на оградките на зелените
площи, той на следващия ден идваше с невероятно големия си кози крак да вади
железните колове, забити дълбоко в пръстта.
Поради финансовото си състояние той бе най-мразеният член на клошарското
съсловие, най-обсъжданият и най-проклинаният след Живота.
— Скапан живот – казваше понякога Бижо при сядане на масата или при влизане в
къщата си. – Гадина! Не се налапа мръсникът му с мръсник. Пак го срещнах с пълна
количка...
Не беше необходимо да пояснява за кого става дума.
Друг рефрен, който използваше Бижо, когато се напиеше, бе:
— Бездомни копелдаци! Само ми висите на врата. Вървете донесете нещо за пиене,
докато не са ме „хванали“ лудите или се махайте и да не сте ми стъпили в къщата.
Не всички знаеха, че лудите не са го „пускали“ през последните двадесет и пет
години.
Къщата му – дванадесет квадрата, понякога събираше по петнадесет бездомници,
8. които в късна сутрин се стопяваха в големия град. Данчо, когато отсядаше в нея, което
бе циклично явление като сезоните, сядаше на пейката, слагаше попадналия му
вестник на дървената градинска маса и го изчиташе от край до край, радвайки се на
домашния уют и понякога готвеше, вярвайки в сентенцията – „В царството на слепите
и едноокият е цар“.
* * *
Денят бе петък, месецът – ноември, датата – 13-и. Фатал отвсякъде. Тази година бе
третият фатал и оставаха само три години до края на света. Имаше смисъл в
цикличните заплахи за края на света, но те не стигаха до дълбочината на съзнанието и
хората си я караха, както ги въртеше животът: вземи и гледай да не даваш. Лошото бе,
че вземането стана трудна работа, когато всички се придържаха към правилото да не
дават.
Бе слънчев следобед.
Данчо бе дошъл преди малко. Бръснеше се, подреждайки плана си, когато вратата
се отвори. Бижо влезе, хвърли един плик на земята и изломоти:
— Ега ти скапаният живот... Сготви нещо – падна по лице на леглото и заспа.
Данчо бавно довърши бръсненето си, бавно отиде до плика, отвори го и измъкна
голямо парче месо с кокал, помириса го и го върна в плика. Доволно се ухили –
месото бе прясно. Трябваше да включи в програмата си и „Тропс къщата“ – можеше
да намери нещо подходящо за вечерната трапеза.
Когато се върна след два часа, Бижо спеше. Куц ден – петък – 13-и. Нито видя
архитектката, на която искаше да пробута чифт ботуши, нито монетите, които искаше
да продаде на антикваря, струваха нещо, а на всичкото отгоре закъсня за „Тропс
къщата“. „Плячката“ бе пластмасови китайски играчки, които нямаха пазар, но ги взе,
защото не обичаше да се връща празен, и изхвърлени лук, зелеви листа и няколко
моркова от кофите на пазара.
Извади най-голямата тенджера, изплакна я оттук-оттам, напълни я с вода и я сложи
на печката. Излезе отвън за дърва, но нямаше. Снощи ги бе изгорил до последното.
Привличан неустоимо от огъня и топлината, която излъчваше той бе способен да
изгори кубик дърва, само за два дни. Тъпчеше печката, колкото можеше да събере и
всяка минута я отваряше, да провери дали не може да пъхне още нещо. Така до
свършека на последната клечка, или найлонов плик, който можеше да гори.
„Майната му!“ – помисли си той. Взе нож и лука и излезе да чете обявите във
вестника.
След около половин час Костадин и Живко се появиха. Като ги видя Данчо взе да
бели лука.
— Къде е Бижо? – попита Живко.
— Спи. Дойде много мотан.
— Довечера тука ли сте?
— Тука сме. Къде да ходим? Ако Бижо не полудее...
— Обади се оная, дето ѝ чистихме двора. Ще дава вино, щото е доволна. Ще
прескочим до нея и идваме.
— Да бе....ама – започна да мънка Данчо – няма кьораво дърво. Няма с какво да
9. сготвя вкусната си манджа.
— Защо не отидеш да си донесеш? – изръмжа Костадин.
— Ами, нали трябва да нарежа лука, морковите... – плачливият му глас караше
дървената ограда да се разтяга.
Двамата си тръгнаха и Данчо реши да си почине от четенето и да дообели лука.
След десетина минути Костадин и Добри се върнаха с дървета в ръцете, хвърлиха
ги и без да обелят дума излязоха.
Нямаше как – трябваше да се работи. А как мразеше да работи. Мразеше да пере, да
готви... Мразеше всичко! Носеше дрехите си, докато не си намереше други – онези,
дето се бяха побъркали от пари, изхвърляха.
* * *
Купонът започна бавно и незабележимо.
Първо се довлече Йонко със сина си Иван.
Йонко от няколко години беше ром. Преди това си беше циганин. И жена му Елена,
и четирите им деца по едно и също време станаха роми. Никаква промяна не усетиха
с придобиването на новото обръщение. Иван бе най-малкото им дете – на седем
години. Обитаваха къща до високите блокове на бул. „Н. Й. Вапцаров“, солидна къща,
около четиридесет квадратни метра. Къщата бе общинска собственост, бивша
дежурна стая на кварталния отговорник. Нямаше ток и вода. Нямаше също сила, която
да ги изгони за повече от четири дни. Постоянството им пречупваше всяка упоритост
от страна на полицията и общината. Йонко дори два пъти спа в районното. Слагаше
кръстче на всеки документ, който му даваха, кимаше утвърдително, обещаваше това,
което искаха да обещае, кълнеше се в деца, жена, майка..., че кракът му няма да стъпи
в къщата, вайкаше се при заплахите, че ако не си плати глобите, ще лежи в затвора и
така, докато на полицаите не им писнеше. Пускаха го, спеше при роднини някой друг
ден и отново се връщаше със семейството си в къщата.
Данчо четеше вестник, когато те седнаха на пейката. Манджата вреше.
— Здрасти, баровец – каза Йонко, като очите му шареха наоколо, по навик.
— Виж ги бе! Два милиона и триста хиляди посред бял ден. Четири човека с
качулки. По пет-шестстотин хилядарки за 10 минути. Евала...
Затвори вестника и ги погледна:
— Какво правите, бе? Има ли някаква далавера?
— Ами няма.
— Йонко, ти кога ще ми върнеш парите? Дай поне част да има с какво да се живее.
— Няма, бе братче. Ако има, веднага ти ги връщам. Чакам братчеда да ме вземе на
работа и първите пари веднага ти ги давам... Ето, изкарах четири лева от жлеза, взех
две шишенца и малкият си купи кифла. Нямам бе, нямам. Ако имам, защо да не ти ги
връщам? – докато казваше това, извади двете шишенца спирт и ги постави на масата.
— Искаш ли?
Не много охотно, като че правеше услуга, след доста дълга пауза Данчо каза:
— Защо не?! Сега ще донеса вода.
Спиртът се разреждаше с вода 1:1 и бе основно питие в общността. Влезеше ли
някой в цикъла на спирта, не излизаше дълго, до крайно безпаричие или когато
10. трябваше да се пази поведение при някоя временна работа. Спиртът и ментетата на
цар Киро разреждаха елитното клошарско съсловие, като за последните две години
само в „Лозенец” четирима от тях си отидоха – двама от „бялата“ смърт, един инсулт и
един инфаркт, а чакащите реда си трудно пазеха равновесие и бяха „отнесени от
вихъра“.
За съжаление Данчо не можеше да носи. Пиенето му бе докарало основната част
от бедите в неговия живот. Напиеше ли се, ставаше неуправляем. Безразсъдната
щедрост бе една от чертите, която изпъкваше само тогава. На всичкото отгоре бе
лаком и на времето, когато имаше пари, влезеше ли в кръчма, бе най-важният и
щедър клиент. Ядеше и пиеше несметни количества храна и алкохол – това бе
истинският живот. Бе пропилял стойността поне на два апартамента. Сега, на 47
години, проблем бяха зъбите и болките в ставите, но за тях бяха измислили аналгина
– течен или на хапчета.
* * *
След около два часа масата беше събрала четири човека и едно цигане, което
прескачаше до близките хранителни стоки за цигари или хляб. Обстановката бе
задушевна – цигарен дим се носеше на талази и я донасищаше. Имаше и шльоковица,
и вино, и хляб, и манджа. Никой не се съобразяваше с това, че Бижо спеше. Високи
гласове се извисяваха до близкия таван, блъскаха се в стените, смесваха се и
доказваха, че въпреки всичко животът продължава.
Всички на масата бяха доволни. Изглежда поверието за фаталният 13-ти бе измама.
* * *
— Жалко, че победиха Хитлер – Данчо беше превъзбуден – Ако го бяха оставили
малко повече, щеше да изчисти доста евреи и друга паплач. Щеше да има ред и
дисциплина. И Сталин! И Сталин уважавам. Той също е изчистил много паплач.
— Нали и ти си от тази паплач – Костадин беше изненадващо спокоен, настроен
миролюбиво. - Да не мислиш, че при Сталин някой щеше да те остави да не работиш?
— Че какво от това. Аз съм работар. При социализма си бях добре.
— Защото си се скатавал и си краднал като на световно.
— Вярно! Голямо крадене падаше. Ама ако имах малко акъл в птичия си мозък,
колко бакър ми е минал през ръцете, бедна ти е фантазията. Да бях скатал част от
него, сега да си живея царски. А и с Нешо, ако бяхме скатали две-три машини от
струговете, фрезите и всякакви други машини, които върнахме на вторични, сега
щяхме да вземем сума пари.
— Откъде пък тези стругове и фрези?
— На Нешо братовчед му от Америка си купи завод и вика: „Продавайте! “ и ние
продавахме. Имаше за него, имаше и за нас. Май само от вторичните си върна парите,
с които купи завода. Чиста далавера му бяха теренът и сградите.
От другата страна Добри обясняваше на Йонко принципите на строителството и
личния си принос в него. Обичаше да се хвали – по този начин си намираше работа,
попаднеше ли на доверчив събеседник.
— Знаеш ли? – продължи Данчо. – Бъдещето е в роботиката! Когато се развие
изкуственият интелект и той започне да се самоусъвършенства. Всичко ще се върши
11. от роботи. Когато интелекта влезе в машините, чрез енталпията те ще станат много
по-умни от хората... – след доста дълга пауза, сякаш подбираше думите си той скочи
на друга любима тема. – Мечтая си да измисля някакъв вирус, който да унищожи
гадното човечество. Да им пусна вируса, да се кача на една ракета и отгоре да им
гледам сеира.
— И после с кого ще си говориш? Кой ще изхвърля, за да преживяваш? На кого ще
казваш: „Наздраве!“?
— Няма значение. Важното е да го няма гадното човечество. Побърканяци! Откъде
имат толкова пари? Побъркали са се от пари, но няма да им работя. Без мен! Мога да
правя такива програми, че Бил Гейтс ряпа да яде. Измислил е нещо и после е наел
хиляди, за да си пълни гушата. Като си такъв тарикат, направи го сам. Не! Няма да им
работя! Твърдо!... Аз съм гений, бе приятел. В програмирането нямам тайни. Но няма
да ги правя... Виж, ако имах фирма, можеше да направя нещо. Подхвърлят ти трохи, а
те си пълнят гушата. Да го духат!.. Наздраве!... И никой не пуска интифа. Аз....
В този момент се чу гласът на Бижо. Огледа присъстващите с кървясалите си очи и
попита:
— Какво ядете, мръсници?
— Месото, което донесе – каза Данчо с неутрален глас, като се мъчеше да отгатне в
какво състояние е и как да се отнася с него.
— Ядете полковника! – каза Бижо със злобен глас и излезе да пие вода.
Ако беше паднала неутронна бомба, тишината нямаше да бъде толкова абсолютна.
Дори времето спря. То тръгна отново, когато Бижо се върна, легна и моментално
заспа.
Данчо скочи с единственото желание, колкото се може по-бързо да бъде много
надалеч, на Костадин му се гадeше, Добри гледаше тъпо, Йонко се опита да се стегне
безрезултатно, завладян от чувство за предстояща, огромна беда и само Иванчо
седеше невъзмутимо и си играеше игричка на докопан мобилен апарат.
Паниката попремина и Данчо се насили да се „вземе в ръце“ . Нямаше да влиза
трети път в затвора! Не знаеше дали човекоядството е подсъдно, въпреки че бе чел
няколко пъти наказателния кодекс, но това бе „навремето“ , а сега наказателните
постановления и закони се променяха ежемесечно, тъй като гадните адвокати бяха
превзели Народното събрание и правеха законите с вратички, лабиринти, членове и
алинеи, в които само те можеха да се оправят, а при техните хонорари...
Отиде до тенджерата, извади най-големия кокал и започна да го разглежда.
Нямаше познания и беше беззащитен. Погледна другите, но бързо, доколкото му
позволяваше изпитият алкохол, прецени, че не можеше да получи някаква помощ.
Извади всички кокали, отръска ги, като ги нареждаше на печката. Извади плик,
напъха кокалите, от скъсана фланелка си направи завързаци, старателно завърза
плика, сложи го на масата и излезе. Докато изсипваше тенджерата в градината, си
помисли: „Да те ядат кучетата, да те ядат, гадино!“. Върна се и седна на масата.
— Брато, – обърна се Данчо към Йонко – ще разкараш ли тези кокали?
Могат да имат много недостатъци, но не може да се отрече, че ромите имат
вродено чувство за солидарност и общност и винаги са готови да се притекат на
12. помощ, когато трябва да се прикрие престъпление.
* * *
Старши сержант Камък Иванов е потомствен полицай. Дядо му бе милиционер, а
баща му милиционер, преименуван в полицай. Вътрешно убеден в необходимостта и
престижността на професията, той с гордост и чест носеше пагоните. Избягването на
всяка конфликтна ситуация, свързана с корупция или нерегламентирани доходи от
охрана, бе основна част от философията му. Когато правеше услуги на колеги, не
искаше да знае подробности. Бе един от малкото честни полицаи, живеещ скромно с
жена си и сина си в малкия наследствен апартамент, близо до парка.
Днес не беше на смяна. Имаше навик, независимо от сезона, след като изхвърли
боклука, да се отбива в гората, за една-две цигари. Рядко пропускаше – при дъжд и
студ. Сядаше на някое дърво или камък, а при сняг или след дъжд, обръщаше
празната кофа и сядаше върху нея. Обичаше тишината и свежестта на гората, нейния
забавен, незаинтересуван от времето ход, който го успокояваше. Бе израснал сред
тези дървета, които както тогава, така и сега се извисяваха величествено. В парка
имаше две беседки, явки, използвани в пубертетните и младежки години. В тях се
събираха след обед, до късна вечер от целия квартал всички ученици и лентяи, които
бягаха от „семейния уют“ . Местните, китарни вундеркинди огласяха околността на
беседките с упадъчните песни на жадувания Запад. Стотици любовни истории са
започвали и са свършвали в тях, някои дори бяха гравирани чрез символи „за
непреходност“ върху стените и пейките. Събота и неделя на импровизирани игрища,
между дърветата, момчета и дангалаци се събираха на мачле. Каквато е Витоша за
София, такъв е този парк за „Горни Лозенец“ – гордост и радост. И едно от
предимствата на „Горни- “ спрямо „Долни Лозенец“ . Камък бе чул от някого и
запомнил, че местностите на Борисовата градина и Южният парк са имали „зелена“
връзка – дъбова гора. Първо за „Семинарията“, през 1902-ра, са „отхапали“ част от
нея, после за „погребите“, „ИЕП“... Но Камък помнеше как кметът Софиянски отхапа
малко вековна гора с разрешение за строеж на сграда срещу „София ленд“ , която
въпреки четирите си етажа е по-ниска от дърветата, които я заобикалят. Може в
миналото да са извършвани големи несправедливости с твоето племе, твоя народ, но
малката несправедливост, която преживяваш в собствения си живот, не се забравя и
не се прощава.
Тази година есента беше мека и въпреки че бе средата на ноември, лятото не си
беше отишло. Привечерният мрак обгръщаше града. Между дърветата си пробиваха
път първите светлини от апартаментите на близките блокове. На сержанта не му се
прибираше. Беше толкова приятно с полъха на вечерния хлад. Тишината се
нарушаваше неритмично от преминаващите наблизо коли. „Не е като едно време – си
помисли той. – Откъде се взеха толкова много коли, при тези заплати?... Кога и ние ще
спестим да си купим?“.
Преди да запали втората цигара, движение привлече вниманието му. Някаква
дребна фигура навлезе на десетина метра в гората и клекна до едно дърво. Ако
интервалната тишина не бе нарушавана от слаби и глухи удари, Камък нямаше да се
наостри. Прибра цигарата в кутията и въпреки че „обекта“ не можеше да го види –
13. той излизаше от вътрешността на гората, използва паравана на разделящите ги
дървета, за да се приближи към него, използвайки шума на преминаващите коли.
Когато разстоянието бе няколко метра с решителни крачки и строг глас попита:
— Кой си ти и какво правиш тук?
Фигурката замръзна. С още няколко крачки, без да го изпуска от очи, полицаят
застана с гръб към уличното осветление. Беше дете – треперещо ромче с тесла в
ръката. До него на земята имаше овързан с парцали плик.
— Пусни теслата и кажи какво правиш тук? – гласът му бе строг
Безропотно изпълнение, но никакъв отговор. Извади мобилния си телефон и се
обади на дежурния.
Патрулката се появи след няколко минути.
Тази нощ компанията прекара нощта в полицията в писане на обяснения. Бижо
твърдеше, че не помни нищо – нито къде, нито с кого се е напил, че не е носил месо и
не разбира за какъв полковник го питат.
Полицаите не се разправяха много с тях – беше им писнало от пиянски истории.
Снеха от всеки обяснения и на сутринта ги пуснаха.
Петък, тринадесети бе наистина гаден фатал.
* * *
След четири дена експертизата беше готова. Костите бяха магарешки – от преден
крак.
14. Н
ІІ. КОЛЕДА
е може само да се работи! Трябва и да се почива. Заради това годината се
разделя и на седмици – да може и най-непросветеният да си смята след колко
дни трябва да почива и това се повтаря... При нас е прието седмицата да се дели на
пет работни и два почивни дни. Би било по-добре да е обратното, но няма пълно
щастие. Освен това, още от древността, Човекът е пресметнал, че му е по-изгодно
хората освен седмичната почивка да имат и празници, които да нарушават и
разнообразяват сивото ежедневие. Това трябва да доведе до илюзията за
пълноценен и ползотворен живот и да повиши многократно трудовата способност и
чувствително да намали желанието за запиляване по света и зарязване на
традиционно-общественото изживяване на дните. Нормалните и разумни хора
спазват този цикъл – да се разтоварват от стреса в името на дълголетието. Въпреки
старанието си, доста от почитателите на природосъобразния живот преждевременно
си отиват, както и непушачи, заболели от рак на белия дроб, както и... Това доказва, че
животът е и дар, и тайнство – „божа работа“.
На теория гореизложеното бе безпределно ясно на Александър Басев, но това не
му пречеше да си я кара на обратно. Ежедневието му бе „газ до ламарината“ и
единствените дни, когато не работеше, бяха на 25-и декември и 1-и януари – Коледа и
Нова година. Големи празници, достойни, и той, гузният, пренебрегнал безчетни
съботи, недели и празници, да зареже работата си и да се опита да бъде като
останалия целокупен народ.
Тази година бе решил да отпразнува Коледа както трябва. По традиция Коледа
започваше от Бъдни вечер – малка, постна тренировка и увълчване за следващата
„блажна“ вечер с идеята, че постното ядене не засища и на следващата вечер щеше да
се усети по-добре отпразнуването на Рождество Христово – със свинско и с винско.
„Едно е да искаш, друго е да можеш...“ На Бъдни вечер се натъпка със зелеви сърми и
боб, със задължителните препечени филийки, пак си пиха ракията и виното с жената,
от тиквеника хапна четири-пет парчета, защото обичаше и сърмите, и боба, и
тиквеника, а след като всичко бе приготвено от вкусно, по-вкусно, върви се
въздържай при този кратък живот. Преяде и на следващата сутрин стана в 9.30 и цял
ден лентяйства. Като е празник – да се празнува! Човъркаше го – не беше свикнал да
бездейства, но два дни в годината можеше да се издържи.
За Коледа щяха да имат гостенка – приятелката на жена му, която живееше в
Америка и се бе върнала временно в България.
Вечерта масата беше подредена: три вида салати, плато с колбаси и кашкавал,
празнични, шарени салфетки и прибори върху тях, три вида кристални чаши,
домашната ракия – в шише от сервиза. Боровите клонки и гирляндите, висящи от
полюлеят трябваше да внесат необходимото празнично настроение, но ако не си се
възпитал да посрещаш празници и да имаш празнично настроение, никой не може
да ти го даде или предаде.
Да беше по-млад и стомахът да беше в ред, като преди двадесетина години, би се
радвал отново е да е на маса. Ама не! Не беше гладен, въпреки че до вечерта бе само
на кафе с мляко. Годините си казваха думата – нямаше я вече онази стръв към
15. яденето.
Задължителната доза кафе за деня бе кафеварка и много рядко, когато се
чувстваше скапан, пиеше и чаша нес кафе. Не стига че не се хранеше правилно, а и
пушеше като комин. Нямаше 60, а бе навъртял 43 години стаж с цигарите. Ако
„Булгартабак“ даваше пенсия на клиентите си, той би вземал доста висока пенсия.
Беше „наследствен“ пушач – всички мъже в целия му род бяха пушачи. Беше му
криво, когато някой се похвалеше, че е отказал цигарите, а той знаеше, че не можеше
да се присъедини към тях. Вътрешно беше убеден, че пушенето е вреден порок, но
през живота си беше ги отказвал само два пъти. Не беше прав Марк Твен, че
най-лесната работа е да се откажат цигарите... Не беше от този тип, за който те са
навик – ако не пушеше три часа, нервите му се опъваха като струни, ставаше
раздразнителен и дори започваше да се кара с тези, които бяха около него. Когато
видеше някое момче или момиче да пуши, се натъжаваше, защото знаеше, че все
някога ще се опитат да ги откажат и тогава...
Малко по малко денят се изниза, навън се стъмни и към 18.30 и тримата бяха на
масата.
Старата българска традиция от много години беше станала семейна и се спазваше –
аперитив с ракия и салата, след това яденето с виното и накрая десерт.
И свинското със зеле и пържолите бяха много вкусни и Сашо пак прекали с
яденето. За разлика от цигарите, той нямаше зависимост от алкохола – можеше
изобщо да не пие. Но обичаше домашно червено вино. Беше убеден, че нормалното
домашно вино е по-добро от най-доброто „купешко“ , защото нямаше химията за
избистряне и дълготрайност. Тази година си бе купил 20 литра превъзходно „Mерло“,
направено с много любов от приятел, и се наслаждаваше на вкуса му. Има ли любов,
нещата стават...
Жена му Мария и „американката“ Диана си говораха през по-голямата част от
времето. Сашо само от време на време се намесваше,колкото да изкаже мнение по
някой въпрос.
Бяха приключили с яденето, още не бяха стигнали до десерта, когато GSM- а
иззвъня и Сашо погледна кой го търси. Беше Данчо – приютен в къщата му в квартал
Орландовци клошар. Бе го прибрал с тайната мисъл да го използва през пролетта и
лятото да му помага в строителните и други дейност, защото често беше чувал, а и
беше вярно твърдението: „Сам човек е само за тоалетната“.
Четиридесетте квадрата на постройка отпреди шестдесет години, неподдържана и в
разпадащ се вид, наречена къща, бе обида за останалите къщи. Бяха предвидени и
изпълнени две стаи – голяма и малка, с по един прозорец. Циганите, които са я
обитавали десетина години под наем, бяха оставили своя лесно различим отпечатък:
счупените прозорци, заменени с подръчни материали, пристроената кухня с
„половин тухла“ , с опит за железобетонен таван, който явно е текъл, защото бе
покрит с конструкция от етернитови плоскости, гол гредоред, бивш каратаван в
голямата стаята, в малката стая каратаван с голяма дупка по средата и все пак дюшеме
на пода. Бе гротескно, мръсно, на което дори непретенциозен служител от коя да е
софийска община, би сложил печата „необитаемо“. Парцелът граничеше с парк – от
16. едната страна беше гора, предимно с декоративни дървета и липи, от другата –
поляни с няколко изоставени парцела в далечината.
Сашо купи две „къщи“ преди седем години – едната не ставаше за нищо и трябваше
да се разруши. Продаде наследствен апартамент в Разград за 20 000 евро, разплати се
с държавата, върна 2 000 долара, които дължеше на приятел отпреди девет години, и
трябваше да вземе ипотечен заем от банката на стойност 11 000 евро, за да доплати и
купи парцела с двете къщи. Поради липсата на пари, две години се опитваше да
направи ограда. Най-евтиният и най-бавен вариант беше с камъни. Една година се
бори и успя да направи половината от лицето – цели 10 метра. Всеки път, когато се
прибираше от работа, минаваше през поляните на кв. Люлин, пълнеше колата с
речни камъни, отиваше до „Орландовци“ , разтоварваше и тогава се прибираше.
Докато циганите не ги откраднаха с един камион и още един къс от вярата в
човечеството беше болезнено отхапан.
Не искаше да се обажда поради лошо предчувствие, но нямаше как.
— Кажи, Данчо.
— Сашо, ще ме утрепат. Циганите обикалят, тропат по прозорците, искат да влязат
през вратата – занарежда Данчо с пискливия си глас. Беше изпаднал в паника.
— Кои цигани?
— Не знам. Не смея да изляза. Опитват се да влязат. Ако влезнат, ще ме утрепат.
— Да се обаждам ли на полицията?
— В момента ги няма, ама мине не мине малко време и започват да тропат. Казвай
какво да правя?
— Ако се наложи, обади се на полицията, аз тръгвам към теб.
Сашо прекъсна връзката и тъкмо си пое дъх да запсува съседската сган, когато жена
му го прекъсна, като разтревожено попита:
— Какво става?
— Циганите са тропали по прозореца на Данчо и са искали да влязат.
— И сега...?
— Ще трябва да отида. На всичкото отгоре съм пил и не мога да отида с колата.
— Кой е този Данчо и за каква къща става въпрос? – попита Диана.
— На Сашо къщата, бе – в Орландовци... – каза Мария.
След десет минути таксито пътуваше по маршрута. Шофьорът бе въведен в
ситуацията и от една страна съчувстваше, че точно на Коледа този пийнал мъж имаше
проблеми с цигани, от друга се радваше, че има работа.
Басев нямаше нищо против да нарича циганите „роми“ – не беше расист, но
трябваше да си го заслужат – поне две трети от тях да събират трудов стаж за пенсия и
затворниците им да са с реално, числено отражение на населението. Не стига че
получаваха социални помощи от неговите данъци, ами и крадяха като на олимпиада.
Като по-голямата част от хората, която имаше собственост или се е занимавал или
занимава с търговия, той беше потърпевш от четири обира: два пъти му разбиваха
колата, докато пазарува в магазин, а на всичкото отгоре отрязаха и отнесоха от имота
30 годишна топола. Не може един да работи, а друг да го краде! Трябва да има
някаква справедливост. Отколешните опити да ги наема да свършат някоя работа
17. бяха безнадеждно безуспешни. Един път нае двама за по 20 лева да свалят керемиди
от втората къща, която реши да разруши. Отиде да си купи цигари и пи кафе. Когато
се върна, една пета от керемидите бяха оцелели, другите си лежаха натрошени, там
където бяха хвърлени, от 4 м височина. По-бързо било – да се хвърлят, отколкото да
се подават. Плати им, да няма разправии и оттогава избягваше контакти с това
„племе“. Зарече се, че няма да ги нарича „роми“, а и никак не му звучеше поговорката
да се перифразира на: „Хубава работа, ама ромска“.
Данчо излезе, явно беше дебнал да се появи колата, и разказа, доста емоционално
за тропането по прозореца. Показа стъпките в снега, къде са обикаляли
нашествениците. Бяха го изплашили яко, за което не се изискваше много – беше си
страхлив.
— Опитваха да влязат през вратата и говореха: „Дай да го утрепем тоя! Само да го
докопаме, мамицата му...“ – обясняваше несвързано той.
Сашо тръгна към единственото циганско семейство, което живееше на улицата..
Имаше още едно, но къщата, в която живееха под наем, беше навътре в гората и си
бяха кротки – търсеха нещо да откраднат и не се забъркваха в разправии.
Едно циганско семейство до поляни и гора в столичен парк е миниатюрна
демонстрация на двадесетгодишния преход за демокрация.
На 5 км от центъра на София се разхождаха гъски, на поляните пасяха десетина
коне и със сигурност в двора имаше кочина, чиято мръсотия се стичаше по улицата и
влизаше в гората. Срещу външната им врата, в гората, бяха построени няколко
бараки, от които една огромна, разположена върху петнадесетина дървета,
унищожени в името на цивилизацията, други бяха изсъхнали поради недостатъчното
развитие на цивилизацията – липсата на канализация и стичащите се в корените
отпадни води от животните. Десетина коли, най-вероятно на родата, от
небезизвестния род на кохаларите, щъкаха нагоре-надолу в синхронизираните
набези и зулуми.
С годините замогването беше видимо. Започнали с каруца и две скапани жигулита,
сега притежаваха четири-пет коли втора употреба: Форд, Опел Астра, Голф тройка и
други, с регистрация от София, Перник, Софийска област и Пловдив. Последваха
други придобивки – камион (естествено фургон – да не виждат любопитните какво е
натоварено) , багер, въздушна и флоберова пушки и бензинова резачка за дърва
(необезпокоявано вдигаща шум в гората посред бял ден) . Това бяха видимите
придобивки на семейството и техните приближени.
Със сигурност в европейските държави да крадеш е престъпление, което се наказва
от закона със затвор. В България законът съответстваше на ЕС, но не се прилагаше за
тези, които си плащаха. Само един покровител, сержант и 200 – 300 лева годишно за
почерпка на полицаите бяха достатъчни, по-тъмните юнаци да се вихрят
необезпокоявано върху общинска и частна земя. Преди две години поляните бяха
реституирани на хора от кв. Бенковски, които наивно бяха си платили в общината да
се забият граничните колчета, преседели два дни на местата си и демонстративно
отскубнати и захвърлени от тези, които презираха чуждата собственост.
Сашо за пръв път влизаше в двора на циганите. След пет метра входът се
18. разширяваше и отляво се откри остъклено помещение – покрит навес с голяма маса,
около която седяха шестима. Лееше са циганска музика „колкото е възможно и още
толкова“ и огласяваше квартала. Спря се и се загледа в празнуващата компания.
Някой го забеляза и всички се обърнаха към него. Сашо благоразумно излезе на
улицата, така че да има видимост с таксито, което беше на тридесетина метра пред
неговата къща. Не бе изминала минута и малобройната орда, начело със собственика
Валентин, се носеше срещу Сашо в пълен състав.
— Вальо, какво става? – попита Сашо, когато групата стигна до него.
Още преди някой да му отговори, зад Валентин около 25 – 30 годишен циганин,
направи крачка напред и със много злобна физиономия замахна с прав към брадата
му. Сашо, завъртайки главата си с крачка назад, избягна удара. Юмрукът на
нападателя докосна брадата му и спря в празно пространство. Ако не беше тренирал
бокс на младини, този удар щеше да попадне в целта и да го свали на земята.
Инстинктът действаше, въпреки алкохола.
Тарторът възпря другите от нападение. Сашо не се уплаши, но и не изпадна в ярост.
Ако още веднъж му бяха посегнали можеше да му „падне пердето“ и със сигурност
щеше да стане кървав бой, с неизвестен изход за него. Този, който замахна беше
дребен и слаб и благоразумно се беше изтеглил зад другите. Сашо се обърна към
Валентин, ядосан и с тежък глас бавно отсече:
— Това беше най-голямата грешка в живота ти! – и си тръгна, набирайки 166.
Обясни ситуацията на оператора и след 5 минути патрулката пристигна, обясниха на
полицаите за какво са ги повикали, показаха стъпките в снега.
След като изслушаха едната страна, полицаите отидоха до циганската къща и
влязоха вътре. Какво са си говорили, Сашо не се знаеше. Когато се върнаха обясниха
правата им – ако искат да пуснат жалба за случая в V-то районно и си отидоха.
Сашо реши още тази вечер Данчо да подаде жалба. Той щеше да отиде на
следващия ден.
Качиха се тримата на таксито. Отправиха се към районното, като по пътя
коментираха станалото. Шофьорът беше видял цялата случка. Щял да свидетелства,
ако се наложи. Преди да слезе Данчо попита:
— Какво да пиша в жалбата?
— Каквото се е случило!
Върна се в къщи. Гостенката си беше отишла. Обясни на Мария с няколко думи
историята, помоли я да не го разпитва повече и си легна. Единствено гирляндите и
боровите клонки от празнична украса, напомняха че днес е празник.
На следващия ден Сашо отиде при Данчо, който бил пуснал жалба, ама нещо не
било както трябва. Мънкаше, усукваше... Ясно! Трябваше да го вземе със себе си.
Отидоха в районното, приеха ги в приемната, връчиха им листа за писане и
двамата описаха случая. В писанията Сашо подчерта, че нападението е
„непредизвикано“. Предадоха написаното на дежурния, който попита:
— В една жалба ли да ги пусна или по отделно?
— Каква е разликата? – попипа Сашо
— Няма разлика.
19. — Тогава ги пуснете в една.
— Това е телефона на който може да се информирате за хода на жалбата – каза
сержанта, като подаде на Сашо листче с телефонен номер.
— Какъв е срокът на разглеждане?
— Две седмици до двадесет дена.
— Благодаря. Довиждане.
Януари се изниза бързо. Сашо нямаше намерение да изостави случая. Обидата
беше заседнала твърде дълбоко в ранимата му душа. Беше преживял кражбите, но
това нападение му идваше в повече.
Към края на януари, явно имаше някакво движение по жалбата, защото Данчо го
усведоми, че комшията Иван, говорил с него. Циганите го писали, че присъствал на
нападението, ама той не бил присъствал, мънкал, било му неудобно, като цяло –
нищо не разбрал.
Мина и февруари. Получи се писмо, Данчо да се яви при кварталния във връзка с
жалбата. Сашо намери канцеларията им в едно училище, чиито адрес беше на
писмото. Първият път не уцели приемния час. На втория път беше отворено и го
посрещнаха двама – полицай и полицайка. Така и не разбра кой е кварталния, но
това не беше съществено.
— Искам да разбера името на този, който извърши непредизвиканото нападение
срещу мен.
— Ами тук в сводката пише, че всички са предупредени.
— Значи не са разглеждали моята жалба?
— Трябвало е да я пуснете отделно... Не сме запознати с юридическите термини –
мънкаше полицая, който явно се чувстваше неудобно от това, че не можа да
отговори на поставените въпроси.
— Бихте ли ми прочели имената на предупредените? – продължи Сашо, искайки да
си изясни докрай ситуацията.
Полицая ги прочете и яснотата придоби конкретни очертания. Беше прочетено
името на Иван Георгиев.
— Този Иван Георгиев не присъстваше на случая – реагира той.
— Ще трябва да пуснете нова жалба, от нас нищо не зависи – беше получения
отговор.
Александър Басев си тръгна от кварталната канцелария недоволен. Реши да не се
занимава повече със случая. Явно бе, че в полицията се ширеше или неграмотност,
или подкупност. Как можеха полицаите от патрулката да не изискат личните карти на
циганите и да не ги запишат в доклада си? Как? Двадесет години продължаваше тази
очевадна гадост – да се преобръща справедливостта, поради подкупността на
полицаи, магистрати и всякакви други бюрократични влечуги.
„Цял живот строих къща, която се оказа на пясъчник. – си мислеше Сашо стигнал
дъното на своето разочарование – Когато я завършвах, отворих капандурата, поисках
да видя синьото небе или звездите, а се оказа че съм на четвърти сутерен, на
дванадесет метра под земята. Ако стандарта е два метра, значи шест пъти вече съм
умирал и съм бил заравян все по-надълбоко. „Достоен“ живот, обобщен с една дума
20. – „порнография“.
Беше годината, през която на общественото поле безкомпромисната битка с
корупцията и престъпността беше в разгара си.
21. П
ІІІ. ТОЗИ СКАПАН ЖИВОТ
ролетта се беше пукнала. Слънцето изпълняваше предназначението си: Земята
се въртеше около оста си, следвайки орбитата си, а за България увеличаващият
се ъгъл на лъчите носеше с всеки изминал ден все повече топлина.
Йордан Лашков стана, грабна парче вестник и хукна към гората, подгонен от
невероятен зор. Снощи беше прекалил с яденето на пържени картофи в свинска мас
и пържена скумрия. Умираше за риба и често си хапваше или ако му купеше онзи
глупак, баровеца, или от последния хит на клошарите – кофите на нароилите се
„Тропс къщи“. Яденето не беше проблем, но беше грехота да се батисва без вино или
какъв да е алкохол. Нямаше начин – за да изкара зимата, беше станал пълен
въздържател – условие, с което се съобразяваше. Откакто спря цигарите, пристъпите
на аритмия почти изчезнаха, заспиваше по-лесно и нямаше онази тежест в гърдите. С
цигарите – добре! Но защо да не си пийне някой път? Не можело – ставал луд и
непоносим и той нямало да го трае! Глупак!
Овчарят беше изкарал овцете – сигурно наближаваше обед. А снощи уж си легна
рано. От няколко месеца нямаше часовник. Обичаше да поправя всякакви неща, а
откакто „поправи“ стенния часовник, той спря да работи.
Дълго си поклеча сред храстите. Имаше видимост към пътя – онзи го беше
предупредил, че днес ще мине да го вземе, да вършат работа.
Ако имаше време щеше да се избръсне, ако ли не – друг път. Ако не трябваше да го
чака, то той би запрашил към центъра да види няма ли да се уреди с някаква
вкусотийка за довечера, да си напълни вода за пиене от централна баня и да
поогледа в кофите.
Мразеше да работи, но положението беше такова. Бе стигнал до дъното, където
човек няма избор. Оцеляването му зависеше от благосклонността на съдбата. Повече
от десет години беше бездомник. Спането на открито или в новостроящи се обекти
през зимата му се бе отразило с болки в ставите, а липсата на елементарна хигиена бе
докарала зъбите му в окайващо състояние. Това бяха видимите му проблеми.
Невидимите бяха в главата му. На младини, без да разбира същността на фашизма,
само защото беше строго забранено и заради средата на крайния квартал, от
бабаитлък и глупост си бе татуирал на ръката пречупен кръст, което му докара
безкрайни проблеми с милицията. Бе нарочен и първото му влизане в затвора бе
при първия възможен повод. За разплитането на една организирана кражба, в която
участваше, се намеси ДС и изкара една седмица на „Московска“5. Какви инжекции му
биха „да пропее“ и досега си остава тайна, но оттогава го „удари сачмата“: нервираше
ли се, изпадаше в крайна ярост, пийнеше ли, вдигаше децибелите до фалцет и
зацикляше в своите теми: за Хитлер и Сталин, за извънземните, за унищожението на
гадното човечество и какъв велик програмист е.
Тъкмо се мушна в „бърлогата“ и покри тигана с капак от тенджера, отвън се чу да
спира автомобилът на Сашо.
Изскочи ухилен до уши, което си му беше навик, защото подсъзнателно наистина
се радваше, че баровецът идва – имаше шанс да получи нещо.
— Хайде по-бързо, че нямам много време.
22. — Баро, да вземам ли нещо?
— Ако искаш, си вземи ръкавиците.
Данчо влезе и се замота. Ту искаше да си вземе раницата (можеше да изпадне
някаква „плячка“), ту искаше да си вземе хапчетата (можеха да му потрябват), но не
знаеше къде са. Накрая грабна ръкавиците и излезе. Бавно, почти ритуално затвори
вратата, сложи веригата и заключи катинара. Бавно заобиколи колата, отвори вратата,
хвърли работните ръкавици на пода, намести се удобно, сякаш бе роден в кола,
затвори вратата, потри ръце и бодро попита:
— Какво ще правиме днес?
— Ще видиш! Сложи си колана!
— А, да...
Колата полетя по осеяните с дупки улици на квартала. Орландовци беше изоставен
от Бога и от управляващите квартал, въпреки близостта му до центъра. Сашо не
жалеше автомобила. Разбирането му бе, че вещите са създадени да служат на човека,
а не човек да служи на вещите. Караше бързо, но не прекаляваше. Не надвишаваше с
20 км разрешената скорост. Талонът на колата от пет години бе в КАТ и оттогава
караше с поредния си акт. Излязоха на „Ботевградско шосе“ и чак тогава Сащо
проговори:
— Видях, че вчера не си копал.
— Много ме въртяха лактите. Сигурно ще се разваля времето.
— Ами върви да работиш в метеорологията. Щом можеш да познаваш времето,
със сигурност ще те вземат.
Данчо не отговори и си помисли: „Ще ти работя за пет лева. Да не съм луд?“. Беше
лишен от това чувство, наречено „благодарност“ . Винаги смяташе, че му се полага
повече. Не отчиташе, че четирите месеца през зимата му бе осигурена прехрана и
подслон, че два пъти бе воден на зъболекар. И по някой друг лев, но най-много
четири-пет. Сашо предпочиташе да му пазарува, защото познаваше човека.
Чак сега Данчо се обърна да погледне какво има отзад в колата. Беше пълна с
покъщнина. Щеше да устиска да поработи малко – беше полезно за здравето. Но
нямаше да прекалява – нали го боляха лактите?!
Пристигнаха, Сашо отвори склада и вратите на колата.
— Нали ще разтовариш? – беше въпрос, който не изискваше отговор.
Данчо бавно си сложи ръкавиците и попита:
— Къде да ги слагам?
След половин час колата бе разтоварена и Сашо се обърна към Данчо:
— Нали искаше пералня? Избери си от онези двете – и двете работят.
Бяха стари, морално остарели, но работещи и вършеха работа. Естествено Данчо
избра по-новата. Беше лишен и онова чувство, наречено „скромност“. По рождение
си беше егоист, като всеки, но шестте години в затвора го бяха направили саможив,
пресметлив, малко лукав и малко артистичен. Имаше си система, с която „да влиза
под кожата“ на тези, които му се хващаха на номерата. Беше любезен, колкото може,
изключително услужлив – роля, която не му се отдаваше много, но използваше
задължително всеки път, когато се запознаваше с някой непознат, особено ако беше
23. жена. Дори се беше опитал да подведе Сашо с номера за парфюмите – стар,
затворнически трик за „риби“, подмамени от лесната печалба, които да дадат пари за
започване на експерименти. Щом има пари, винаги можеш „да щипнеш“ някой лев.
Александър Басев, строителен инженер, беше на частния фронт от 1990 година, с
малко прекъсване от три години, когато работи във фирма, но заплатата, с която
стартира, бе почти замразена и инфлацията я обезцени достатъчно, за да се почувства
обиден. Беше полезен за фирмата, но му писна от напразни обещания и напусна.
Откри си собствена фирма и оттогава се бореше с живота като прасе с тиква. Имаше
разбирането, че хората, които се раждат в България, са тук по наказание, но не са
били чак толкова грешни в предишните си животи, защото биха могли да са се
преродят в Сомалия.
Данчо му беше кристално ясен. Познаваше го от 17 години. Дразнеше се, когато му
пускаше идеи от измамните си схеми – колко би било хубаво и печелившо да правят
парфюми или рибарник на наследствен имот – съвсем до реката или най-гадният
номер – да прехвърли неговият наследствен дял от гори и парцел безвъзмездно. Не
му се „връзваше“, но се дразнеше от опитите.
Излизайки на главното шосе, не бяха минали и 50 метра, Данчо затропа с две ръце
по таблото викайки:
— Спри! Спри! Спри! Спри! Спри!
Сашо отне газта и попита:
— Защо да спирам?
— Това е тая, дето имам дете от нея.
Сашо спря и върна малко. Данчо изскочи като тапа и с бабаитската си стойка и
походка, се запъти към слаба жена, на около четиридесет, която чакаше на спирката.
Данчо беше нисък и като се накокошинеше, приличаше на дребно, перчещо се
японско петле. Беше смешен, но явно никой не му го бе казал, а и Сашо нямаше
намерение да го направи. Огледалото за обратно виждане се замъгляваше от
цигарения дим. Ръкомахащият Данчо и слушащата го жена, леко навела глава,
наподобяваха соц. филм, без звук. Разговорът продължи десетина минути. Данчо
дойде до колата и някак свенливо попита:
— Може ли да спи при мен?
— Искаш семеен живот? Мисля, че не ти трябва, че е таралеж за възглавница, но
ако решиш, нямам нищо против.
След малко двамата се качиха в колата и след петнадесетина минути бяха
разтоварени пред къщата.
За Данчо къщата беше супер луксозна бърлога, въпреки нейното разпадане,
защото си спомняше зимните нощи в сергията на пазарчето или двете зими, които
изкара в изоставен Фиат-пикап. Тук имаше печка, мечтан лукс за клошара, прибори,
одеяла... Хубав е животът, дявол да го вземе! Само жена му липсваше, а сега се уреди
и с такава.
На следващият ден Сашо намина да види „младоженците“ . Влезе в къщата,
подритна някакъв плик и се обърна към Ани (беше подразбрал, че това е името ѝ –
не се бяха запознавали):
24. — Вземи да почистиш и измиеш малко. Все пак живеете тук.
— Добре – отговори тя, като го гледаше чинопоклонно.
Сашо остави шест лева на Данчо и замина да работи.
След два дена, изпращайки го, Ани явно се беше отпуснала, нареди:
— Шефе, трябва ми въже, щипки и прах за пране.
— Данчо – обърна се Сашо към посърналия, преситен и вече съжаляващ петел –
има кабел – опъни го между сливата и крушата, имаш и щипки и намери праха, който
ти купих. Вземи този GSM и можеш да ми се обаждаш безплатно, когато имаш нужда.
Данчо вяло се ухили.
На Сашо му беше интересно какви са отношенията между тях, след като познаваше
безкрайния егоизъм и саможивост на Данчо. Дали имаше чувства към Ани?
Само два събирателни часа общуване с тях му трябваха да ги класифицира с една
дума: отрепки. Борбата им за надмощие бе първична, като животните, които се бият
за територия. Тези хора явно се мразеха. Само самотата, желанието за секс и
отколешното им познанство ги свързваха. Данчо се опитваше да се прави на мъж,
псуваше я като хамалин, но при Ани това не минаваше. Тя веднага преминаваше в
контраатака – без страх, с ярост. Довчерашната „негова“ територия бе превзета и
Данчо, когато беше свободен, се запиляваше по центъра или в Лозенец, да си рови
по кофите или да се види с някой приятел, за да завърти евентуално някаква
далавера.
В един такъв ден Сашо седна да почине малко. Ани се скъса да се натяга –
предложи чай, кафе... И тя беше „артистка“ , доколкото можеше, защото животът я
беше научил, че от силните със сила нищо не можеш да получиш. Стремеше се да се
представя и за възпитана, и за работлива, и за услужлива – непостижима роля.
— Седни! Седни за малко – каза той.
Ани седна и той попита това, което го човъркаше напоследък:
— Разкажи! Разкажи сега за детето: на колко години е, къде е и кога си го виждала
за последно.
— Ами на единадесет години е, откакто се роди е в един дом. Ходя от време на
време, но рядко.
— Защо не го отгледа? Нямаше ли родители, които да ти помагат?
— Шефе, но то прилича досущ на Данчо – точно копие е.
Сашо не разбра точно какво пречи това за отглеждането на едно дете, но явно
женската психика имаше тайни, които не познаваше.
— Какво работеше преди, като те срещнахме?
— Извеждах едни крави на полето.
— По колко ти плащаше стопанинът?
— По два лева, но е добър човек. Разбирахме се.
— Какво означава, че сте се разбирали? Правили сте секс?
— Не точно. Той е доста възрастен.
— Свирки ли му правеше?
Ани не отговори. Само погледна дяволито.
— Много ли гаджета си имала? – стана му любопитно.
25. — О! Да!
— И какви са те?
— Различни. Имах един студент, имам един полицай.... Различни...
Сашо я погледна като жена. Нямаше нищо в нея, което да привлече един нормален
мъж: сплъстена права коса, съсухрена кожа – неподдържано същество, изложено на
открито и явно недохранено. Но погледът? ! Погледът беше на вярност и
безпрекословна подчиненост. Като на кучето, което храниш и гледаш. Това, което
долови, трябваше да се провери:
— Я се съблечи.
Ани скочи. След пет секунди стоеше чисто гола насред стаята. Тя стоеше в очакване
на следващото му желание, с незаинтересован вид, но вътрешно готова да изпълни
всичко, което поиска. Тя беше изтривалката, в която той можеше да изтрие всяко свое
желание, което щеше да отмине като всички други случаи, които ѝ се бяха случили
досега, но щяха да останат следите от обувките – основната храна за нейната
значимост и смисленост в този несправедлив живот.
Сашо я огледа: нямаше гърди – някакви малки торбички, висящи безпомощно.
Ханша беше нормален... Пред него стоеше голо изцедено от немотията женско тяло.
Нищо привлекателно! Какво намираха другите мъже в нея?
Присъдата бе произнесена след по-малко от минута:
— Облечи се!
Ани безмълвно се облече, сякаш нищо не беше станало. И в действителност беше
така. Сашо си тръгна с безкрайното учудване: „Какви ли още хора има по света?!“
Желанието да разплете историята с изоставеното дете, човъркаше Сашо. Разпита
Данчо.
— Ани живееше с мене известно време, докато баща ми беше жив и докато
веднъж-дваж не я пребих – започна разказа си за нея Данчо – след това тя се хвана да
живее с някакъв циганин, който веднъж и счупил главата с нещо и тя била дълго в
болница. След това ѝ направих дете и тя, без да ме пита, го дала в дом. Патица! „Дай
да го продадем!“ – ѝ викам – „Знаеш ли колко пари струва едно дете?“. Ама тя е
неуправляема. Явно от онзи удар в главата.
С тези няколко думи бе описана историята на жената, с която делеше леглото.
Слънцето продължаваше да изпълнява предназначението си, нощите „омекнаха“,
пролетта навлезе с пълна сила – настъпваше време за сериозна работа.
А работа имаше колкото искаш. Досега къщата беше преполовена откъм правенето
на допълнителни основи. Не беше лошо да се довърши започнатото. Данчо получи
задача да копае „оттук до тук“, на дълбочина 80 см, около пет метра, без срокове –
това, което му беше задача от преди месец.
След два дена задачата не беше започната. Беше необходима „оперативка“.
— Данчо, защо не си започнал да копаеш?
Беше директен въпрос. Данчо се запоусуква, запристъпя и „изплю камъчето“:
— Тези шест лева, които ги даваш на ден, са малко!
— Добре! – Сашо мигновено схвана ситуацията. Още не се беше родил този, който
щеше да го изнудва – тогава нищо не искам от теб и естествено – няма да получаваш
