Living without secrets is like living without soul.

1. Society for Phychic Research или още SPR е най-голямата свръхестествено-
разследваща организация, състояща се от стотици различни хора -
екстрасенси, ловци на духове, медиуми и още много способни в тази област. Ала
сред тях, сред тези стотици хора, има едно определено момиче. Нейното име е
Симон и сега тя си търси екип...
Гимназия Хибия, Токио, Япония
Навсякъде из двора се виждаха ученици - днес времето бе хубаво и явно
повечето гимназисти предпочитаха да прекарат обедната си почивка навън.
Изглежда, че това училище нямаше униформи или поне не бяха задължителни.
Толкова по-добре за учениците, да. Кой обича да носи униформа? И на всичкото
отгоре, дрескодовете за прически - те какво, да не искаха всички ученици да
изглеждат еднакво?!...
Както и да е, в този миг всички погледи се заковаха на едно и също място. В онази
секунда в двора на досега мирната японска гимназия влезе Симон. Да, същата
онази Симон от SPR. Тя, за разлика от повечето ученици, бе облякла обикновената
японска училищна униформа. Дългата й синя (да, синя) коса и добра фигура
напълно завършваха идеята за "Мис Гимназистка". Вероятно това бе главната, или
поне една от тях, причина да я зяпат предимно момчетата. Тя се насочи към входа
на сградата, но преди дори да се е доближила, някой от вътре я изпревари.
- О, извинявай... - на Симон й се бе наложило буквално да отскочи назад поради
рязкото отваряне на вратата, което доведе до извинението на кафявокосо момиче
с лешникови очи и което бе облечено със зелено яке. Явно бързаше за някъде.
- Не, няма проблем - членката на SPR се усмихна мило. - За къде си се разбързала
така...
- Май. Танияма Май[1].
- Добре, Май. - Изглежда лешниковото момиче не се поласка от липсата на
уважителното обръщение [2]. - За къде си се разбързала така?
- Директорът ме изпрати да посрещна някоя си Симон от SPR.
- О! - Въпросната някоя се усмихна "под мустак". - А ти знаеш ли какво значи тази
абривиатура?
- Да, разбира се! SPR значи Society for Phychic Research, което е най-голямата
организация за разследване на паранормални феномени по целия свят.
- Еха... малко хора знаят точното значение. Поздравления!
- А?
- Аз съм Симон. Nice to meet you!
- Same here[3].
- Е - отново премина на японски, - на къде?
- След мен.
Двете тръгнаха нагоре и след около три минути Симон и Май седяха в кабинета
на дир. Сумимура.
- Да... благодаря, че дойдохте.
- Няма проблем. Тъкмо се чудех какво да правя.

2. - Извинете...?
- Шефовете решиха, че ми е нужна почивка, та ме изпратиха на едни горещи
извори в Централен Токио. Как се казваше...
- Оедо Онсен Моногатари[4]?
- Да, точно. Та, тъкмо започна да ми става скучно и вие се обадихте. Явно съм
била единствената свободна наблизо и Централата не е имала избор. Така всички
печелим... Както и да е, бихте ли ми казали подробностите? Около случая...
- А, да-да. Разбира се. - Мъжът, който изглеждаше сякаш се е състарил
преждевременно, извади с трепереща ръка една папка. Прокашля се леко и
започна да изрежда, а Симон да записва. Когато приключиха, в тефтера бе
записано:
• Стъпки по стълбите, когато там няма никой
• Отварящи и затварящи се от самосебе си врати
• Тропане по стените, тавана и пода
• Местещи се и изчезващи предмети
• Спиране на тока, когато всичко друго в сградата свети
• По време на час, някой гледа през прозореца
• Животните отказват да влизат в някои класните стаи
• Между третия и петия час, в стаята по биология има странна миризма
- Това са доста неща.
- Училището е голямо, Симон-сан.
- Прав сте, директоре. - Тя се усмихна. - Това ли е всичко?
- Да, трябва ли ви нещо друго?
- Ами, всъщност да. Ще ми трябва някаква празна стая, от където да провеждаме
разследването си.
- Вие?
- Да. Асистентката ми трябва да се появи малко по-късно. Все пак пътят от
Вашингтон до тук е по-дълъг от колкото някой хора си мислят.
- Идва чак от Вашингтон?! - Досега мълчаливо седящата Май, най-сетне се обади.
- Не, не. От там изпращат техниката, която ще ни трябва. Което ми напомня...
Май.
- Да?
- Имаш ли нещо против да ми помогнеш малко с разследването? Ако и
директорът няма нищо против, разбира се.
- Не, не. Не се тревожете за това. Ако Танияма иска, може да ви помогне.
- Ами... добре. Няма проблем.
- Чудесно! - Симон направо сияеше. - Сега, само кажете коя стая е свободна и
можем да започваме.
- Ами... старата стая на клуба по информатика е свободна, така че може да
ползвате нея. Танияма, заведи я.
- Разбира се, след мен Симон-сан.
- Просто Симон, благодаря.
Така, двете отново тръгнаха тихо-тихо към първия етаж.

3. - Часовете изглежда са започнали. Не трябва ли...
- Не, не. Вече си взех изпитите, така че сега мога да правя каквото си поискам.
Отсъствията ми не се броят, защото практически вече съм завършила годината.
- Аха.
- Ами, ти?
- Какво аз?
- Къде учиш?
- Никъде.
- О, значи си завършила?
- Не съм ходила на нормално училище от 13 годишна. Тогава се присъединих към
SPR.
- Толкова рано?!
- Да. В началото повечето членове не можеха да повярват, че Шефовете са ми
разрешили и че съм влязла само заради баща ми. Разбира се, съвсем скоро
разбраха, че той няма нищо общо.
- Смисъл?
- Ами, на Шефовете не им харесваше това отношение и ме накараха да се явя на
всички изпити, които практически трябваше да взема за да завърша основния и
горния етап на основното образование[5] - по това време бях в SPR-England[6].
- И?
- Изпитната комисия остана удивена. Свързаха се със САЩ, където ме накараха да
се явя на изпитите за завършване на Университета Станфорд.
- Стига бе! И ти успя?
- Е, наложи се да ме включат в завършващия клас по средата на годината в
калифорнийския колеж, но накрая все пак успях. Обаче никога няма да забравя
физиономиите на състудентите ми, когато професорът ме представи. - Тук се засмя.
- Не можеха да повярват и смятаха, че това е някаква шега. Обаче не им бе толкова
смешно, когато бях една от едва петимата завършили. А общо бяхме двадесет и
трима. Но пък бе още по-смешно, когато се върнах в Англия да си взема нещата. Те
казаха "Какво сега, да не напускаш?", а аз отвърнах "Не. Всъщност ме пращат в
Главния щаб.". И си излязох под смаяните погледи на всички. Във Вашингтон
разбира се бе напълно различно. Всички бяха сто пъти по-мили, сто пъти по-заети и
никой не се интересуваше дали съм на 14 или от Марс. "Щом са те пратили тук,
значи трябва да си една от най-добрите." ми казаха, когато се запознах със
съквартирантката ми. Която в последствие ми стана асистент, макар че аз
предпочитам думата "партньор". Както и да е.
- И сега живееш във Вашингтон? Страхотно!
- Е, на практика живея на всякъде. Защото постоянно ме изпращат някъде по
света, което всъщност е разликата с щабовете в другите страни - при тях работиш
само в страната, за която отговаря щаба, а пък когато си от SPR-HQ те пращат на
всяко местенце по света, където имат нужда от теб. Понякога помагаме на хората
от щабовете, друг път работим сами. Зависи от много променливи.
- Но пък сигурно е много хубаво да знаеш, че когато се прибереш ще има куп
хора, които да ти кажат "Добре дошъл".

4. - Да. Ние сме като истинско семейство... при положение, че повечето нямаме
такова, е нормално.
- Какво?
- Наистина ли смяташ, че някой ще се хване на работа за SPR, просто защото е
някаква работа?
- Ами...
- Слушай, в този бизнес има два типа хора. Такива, които го правят заради самото
чувство и такива, които го правят заради собствените си причини. Разбира се,
някой спадат и към двете. Например аз и Токине.
- Кой?
- Асистентката ми, Юкимура Токине. Преди е била в Япония.
- Аха... Ето ни! - Те бяха стигнали до мястото. Бе класна стая с предимство, че
имаше много повече контакти от обикновеното - така можеха да се включат повече
уреди без да има опасност от претоварване на мрежата.
В този момент, телефона на Симон звънна.
- Hello? Oh, Tokine. How are the things there? You'll be here in ten minutes? OK. See
ya. - Тя затвори телефона и се обърна към Май. - След малко ще е тук.
- Добре.
- През това време ще трябва да подредим тук. Значи, първо трябва да преместим
четири от чиновете по средата на стаята. - Каза синекосото момиче, при което Май
веднага се захвана. - Добре, а аз ще подредя останалото в онзи край там... - След
няколко минутки, стаята изглеждаше напълно различно. На лявата стена бяха
събрани 16 чина в една дълга редица, която заемаше по малко и от двете до нея -
там щяха да бъдат подредени всички уреди, необходими за разследването.
Отсреща, на дясната стена, стоеше непокътнато бюрото на учителя, отговорен за
клуба. А пък по средата на стаята бяха събрани четири чина и сега приличаха на
маса. - Ето, така вече става за база. - От вън се чу шум. - О, това трябва да е Токине.
- Да я доведа ли?
- Да, ще е добре. - При тези думи, Май веднага тръгна надолу. Но миг по-късно,
Симон осъзна нещо: - О, сигурно ще им трябва помощ с техниката. Чакай ме!
Долу, бе паркиран един черен минибус. Виждаше се само шофьора, седящ зад
волана, за това тя отиде да види дали не са при багажника. Точно така си и беше.
Изглежда новопристигналаото момиче, което изглеждаше едва година по-младо
от Симон, обясняваше нещо. Тя бе облечена в нещо, наподобяващо традиционната
японска юката, която в този случай бе бяла с розови маншети, носеше розови
булченски ръкавици и чорапи в същия цвят, върху които бе обула японски сандали.
Очите й бяха черни, също както дългата й коса, вързана на опашка.
- О, шефе. Донесох нещата.
- Казах ти да не ме наричаш така, нали?
- Така ли? - Токине се ухили. - Не си спомням.
- Юкимура Токине...
- Както и да е...! Виж какво имам тук. - Прекъсна я тя и посочи отворения
багажник. Вътре имаше плътно подредени до стените екрани, няколко гигантски
микрофона, няколко камери (за през деня и за през нощта), няколко термографа и

5. още някаква допълнителна техника, измежу която три електрогенератора (човек
никога не знае кога ще спре тока, особено ако си има работа с духове), няколко
фенерчета и звукозаписни устройства.
- Еха... това е малко повече от обичайното.
- Всичко това е дошло от Вашингтон?!
- О, не, Май-чан. Някой са от Японския клон на SPR. Като шофьорът, колата и
електрогенераторите.
- Аха...
- Което ми напомня, шефе - Симон пак се намръщи, но Токине се направи, че не я
вижда. - Тукашните казаха, че ще пратят някого по-късно. Спомена нещо и за
Главния щаб, но не помня какво. Сигурно не е било важно. Както и да е, да
преместим всичко вътре и да започваме...
- Да... Хайде. На работа! - Синекоската запретна метафорично ръкави (защото
нямаше такива), хвана един от мониторите и тръгна към базата.
Междучасието бе започнало, когато базата бе готова и вече бе време да се
разпредели останалата част от апаратурата. За това трите момичета се
разпределиха - Май поемаше първия етаж, Токине - втория, а Симон щеше да
подрежда на третия. Във всяка стая трябваше да се сложат един микрофон, един
термограф, една камера (за дневно и нощно виждане), след което трябваше да се
измери температурата на стаята.
- Леле... - трите момичета бяха в базата и изглеждаха невероятно уморени. - Това
е уморително.
- Както всеки път, нали, шефе?
- Това казах. Май, ти как си?
- О, чудесно.
- Наистина? Мислех, че ти ще си най-изморена, Май-чан.
- Е, ами... то...
- Добре. Както и да е. Токине, включи мониторите и микрофоните. Също включи и
звукозаписно устройство към всеки микрофон.
- Ай, ай, сър!
- Май, ще те помоля да кажеш на всички, които знаят нещо за странните случки,
да минат от тук.
- Оке!
- А аз ще...
- Симон! - Чернокосото момиче звучеше леко притеснено. - Виж това!
На екрана, който бе свързан с камерата в празната стая по биология, сега се
виждаше нещо като мъгливо петно на тавана.
- Май, стой тук. Токине, идваш с мен.
Двете изхвръкнаха навън, а след няколко секунди се виждаха на камерата -
стояха и гледаха към тавана. Където бе така нареченото "петно". Всъщност, там
нямаше нищо, което да прилича на петно. Там, от онзи таван, се подаваше глава.
Призрачна, лилава глава на момиче със злобна усмивка.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
1. Танияма Май - в Япония е прието първо да се произнася фамилията, а след

6. това името. Същото е и с Юкимура Токне - Токине е името, а Юкимура - фамилията.
– – – – –
2. Обикновено липсата на уважително обръщение значи, че говорещият е много
близък със слушащия (този, към който говорещия се обръща) и си е спечелил
правото да се обръща към него без уважение. Тъй като японците имат строги
правила относно уважителните обръщения, когато някой не е заслужил правото да
не го използва, може да е доста обидно... или да значи, че говорещия е чужденец.
"-сан" е еквивалентно на госпожо, господине и госпожице. Може да се използва
във всякаква ситуация, когато е необходимо уважително обръщение
"-сама" е едно ниво по-високо от "-сан". Използва се за да се изкаже голямо
уважение.
"-доно" идва от думата "тоно", което значи "лорд". То се използва за дори по-
голям респект от "-сама".
"-кун" се използва за да се изрази привързаност или обич, предимно към
момчета. Понякога се използва и от мъжете между приятели или когато се говори
на някой по-млад или на по-нисш пост в работата.
"-чан" се използва за да се изрази привързаност или обич, предимно към
момичета. Също така се ползва и за малки деца, домашни любимци или между
любовници.
"Бозу" е неформален начин да се обърнеш към момче. Има също значение като
българското "хлапе".
"Семпай/Сенпай" е титла и обръщение, която се ползва за адресиране на някой
по-висш в определена организация или група. Най-често се използва в училищата,
когато по-малките ученици се обръщат към по-големите. Също така може да се
използва и от новонает работник, когато се обръща към някой по-висш в
компанията/работата му.
"Кохай" е обратното на "Сенпай". Използва се от по-големите ученици, когато се
обръщат към по-малките или когато някой старши в компанията/работата се
обръща към някой новонает.
"Сенсей" буквално значи "този, който е дошъл преди" и е обръщение и титла,
използвана когато някой се обръща към доктор, учител, или майстор на някоя
професия или изкуство.
– – – – –
3. Тъй като Симон е в чужда страна (тя е от Англия/САЩ), родният й език не е
японски.
Сега кратко обяснение: сигурно сте забелязали надписа в началото на главата
"Гимназия Хибия, Токио, Япония". Това значи, че действието се развива в Япония,
тоест говоримя език там е японски. Тъй като ако започна да пиша на японски,
никой нищо няма да разбере, измислих следното. Когато мястото на действието се
променя, ще слагам този надпис "Джамията, Истанбул, Турция" (например) и това
значи, че когато пиша на български, ще имам предвид, че героите говорят на
турски. А когато говорят на друг език, различен от този на страната, ще бъде писано
на съответния език (най-често, английски).
– – – – –

7. 4. Горещи извори в Централен Токио
– – – – –
5. В Англия системата за обучение е различна ––––> вижте http://goo.gl/RHthzw
– – – – –
6. SPR-England - това е името на щабът/клонът на SPR в Англия. За япония е SPR-
Japan, а пък Главния щаб (който е във Вашингтон, САЩ) - SPR-HQ.