O slideshow foi denunciado.
Utilizamos seu perfil e dados de atividades no LinkedIn para personalizar e exibir anúncios mais relevantes. Altere suas preferências de anúncios quando desejar.
Белият лотос – 2х3
Радостни викове гръмнаха навсякъде...
Задръж малко! Историята започва с началото, не с края! Хайде сега...
чувах четирима ходещи.
- Не е стена.
- Моля? За какво... - Когато спрях до нея, обаче разбрах. Това наистина не беше
стена...
на О’Брейн изчезна. Замислих се за миг, след което тръгнах да излизам, а на входа
ни чакаше една черна кола. След четириде...
цялата сграда – щяха да ни насочват и предупреждават за приближаващи врагове.
А като се има предвид, че това бе тяхната сг...
агенти. Но колкото повече се приближавахме, толкова по-добри агенти имаше, а
ние бяхме едва четири и то с нищожна подготов...
агенти. Но колкото повече се приближавахме, толкова по-добри агенти имаше, а
ние бяхме едва четири и то с нищожна подготов...
Próximos SlideShares
Carregando em…5
×

Белият лотос - 2х3

333 visualizações

Publicada em

Шест момичета, една организация и заплаха от ядрен удар. Ще успеят ли тези привидно обикновени момичета да спасят света от катастрофа? И какво точно се случва зад кулисите на организацията, която ги събра?

Publicada em: Diversão e humor
  • Seja o primeiro a comentar

Белият лотос - 2х3

  1. 1. Белият лотос – 2х3 Радостни викове гръмнаха навсякъде... Задръж малко! Историята започва с началото, не с края! Хайде сега, да се върнем откъдето започна всичко – в Оушънсайд, Калифорния, три дни преди Бъдни вечер... - Моник, побързай! Това е Симон Къртис, осемнадесетгодишната ми приятелка, чиито очи и коси бяха черни като катран. И ето ме мен, тичайки след нея – Моник Нюгейт, известна по Оушансайдските крайбрежия като Светлата. Напълно логично (заради златисторусата ми коса и златните лещи, с които се разхождам напоследък) и същевременно много иронично – почти 99% от дрехите ми са черни. Това е между другото, да се върнем към историята. Аз и Симон (и да, тя също имаше напълно контрастиращо с пастелните цветове на дрехите ù име – Тъмната) бързахме по улица Норт Майърс – щеше да има парти в хотел Wyndham Oceanside Pier Resort и въпреки че бяхме поканени, нямаше да ни пуснат, ако закъснеехме. За щастие стигнахме навреме. Моментално се отправихме към залата, а по пътя сигурно съм приличала на призрак – бях облечена в една от онези черни феерични рокли, като, разбира се, същото важеше и за Симон, която бе в бяло. Сигурно, обаче, се чудите какво ще търсят две тъкмо станали пълнолетни момичета в един от най-престижните хотели. Мда, ние бяхме доста известни тук. През последните шест месеца помагахме доста на тукашните – предимно на полицията, но (това е тайна, ей!) не може да се отрече, че и няколко пъти сме се сблъсквали с изпаднали в беда ex-мафиоти, които е трябвало да се покрият от бившите си шефове. Обаче никой не знае за това. Или почти. Както и да е, в този момент влязохме в предполагаемата бална зала. Само дето там нямаше никой, какво остава за бал... Не, всъщност имаше хора. Четири момичета, две азиатки и другите две – европейки. Лесно се познаваха, защото едните носеха обичайните им униформи; другите пък говореха на немски - не можеш да сбъркаш този език. Ever. - Здравейте. - Заговорих аз, след като се приближихме. - Здрасти! - Една от японките, която имаше черна коса с розови кичури, се обърна към мен. - Аз съм Акеми Аи, а това е сестра ми - Рюко. Приятно ми е! - Хей! - И на мен. Казвам се Моник Нюгейт. - Яко. Имаш същото име като Бялата Брада от One Piece. - Аха... - Аниме фенки? - А това е... къде изчезна? - Тук съм. - Тя бе в другия край на залата и стоеше пред стената, зяпайки я. - Това е Симон. - Казах на Аи, след което се обърнах мис Правя-каквото-си-искам и говорейки, тръгнах към нея. - Какво й е интересното на тази стена? - Зад себе си
  2. 2. чувах четирима ходещи. - Не е стена. - Моля? За какво... - Когато спрях до нея, обаче разбрах. Това наистина не беше стена - а голям екран. Като тези в киносалоните. - Какво? - Зад каза Рюко. - Странно... - Изтръпнах, когато една от досега мълчаливите европейки се обади. Обърнах се. Тя имаше типичната кестенява коса и очи, а също носеше и нещо, което приличаше на униформа от елитно училище. Същото важеше и за другата. Близначки? - Да... Както казах... - Тъкмо започнах да говоря и осветлението изгасна, оставяйки светещия екран единствената светлина в залата. Тогава на него се показа един от онези класически броячи. 3. 2. 1. И лицето на О’Брейн, домакинът на мнимия бал, се появи - това бе мъж с дълга червена коса (странно, нали?), носещ бяла маска на дясната половина на лицето си и облечен в черен шлифер със златни кантове и голямо златно цвете. - Е... Добре дошли!... Хм? - Той се приближи към камерата или каквото беше това. Виждаше ли ни? - Какви са тези физиономии?! Хайде, усмихнете се, де. Та тук сте се събрали шестте гении на спорта, изкуството и науките - той посочи нас, сестрите Акеми и близкачките последователно. Гении? - Да, сигурно. - Симон гледаше с поглед, казващ ясно “Я, стига!” - Какво искаш? Защо си ни събрал тук? - Хей, успокой се. - Струваше ли ми се или О’Брейн бе много отпуснат? - Тъкмо щях да обясня. Както знаете, президентите на САЩ и Русия ще се срещнат след два дни, за да решат въпроса с ядрените оръжия. - Ставаше интересно! - Изглежда, че има човек, който ще се опита да се възползва от това, за да предизвика масова паника. - И как по-точно? - Аи също иглеждаше заинтересована. - Не мога да ви кажа нищо повече, освен ако не се съгласите да ни помогнете да спрем този луд. - Бройте ни! - Симон стискаше силно рамото ми, но въпреки това успях да се отскубна и да кимна без да примижавам от болка. - Нас също. - Японките изглеждаха не по-малко ентусиазирани. А пък двете близначки си стояха безмълвно. Приближих се до тях и забелязах, че имаха табелки с имената им. Вилхелмина и Ксандра ван дер Мер. - Ами вие какво ще правите? - Как какво? - Ксандра проговори и отново прозвуча стряскащо, въпреки че стоеше точно пред мен. - Ще участваме, нали, Вилхелмина? - Да. За къде са без нас? - Засмяха се заедно, което го направи да звучи дори по- зловещо. След това си продължиха на немски. - Явно всички участваме. - Да, в такъв случай отидете навън. Трябва да дойдете тук. - И с тези думи, образа
  3. 3. на О’Брейн изчезна. Замислих се за миг, след което тръгнах да излизам, а на входа ни чакаше една черна кола. След четиридесет минути бяхме във въздуха със самолет, който сигурно можеше да стои редом до Air Force 1, че и по-напред. Според О’Брейн, който бе на борда на нашата “база”, целта се казва Му Хеи, на 38 години, и смята да взриви цяла Калифорния с някакво свръх-модерно ядрено оръжие. За това, като новите членове на Белия лотус (името на организацията, която ни събра; всъщност, генералите им са пипнали някакъв опасен вирус и някои трябва да ги замества), нашата работа ще бъде да проследим този Му, да обезвредим оръжието му и да спрем масовото изтребление преди да е започнало... - Всички ли са на позиция? – от другата се чуха две потвърждения. - Добре. Ред, изчакайте сигнала и действайте – направих кратка пауза. – Начало на Операция „Ядро”. Уф... Чувствах пеперуди в корема си. Бяха минали само два дни от онзи разговор и, по мое мнение и всички познати стандарти, изобщо не бяхме готови. Нямаше как да сме готови. Не само това, но бяха направили мен лидер на ЕСО (Екип за Спешни Операции) – и то само с нас шестте в него. - ...Пин, отговори. Пин! – звукът от станцията се чу гласът на Аи. - Чувам ви, Ред. Какво става? - Сигналът се бави твърде много. - Мо... – погледнах си часовника. - Стоим тук от час и половина. - Що за глупост... – измънках ядно. Погледнах назад към Симон, която наблюдаваше околноста. Щом забеляза въпросителния ми поглед, тя само каза: - Ти си шефът сега. В отговор само кимнах, след което доближих радиостанцията до устата си и заговорих с твърд глас. - Ред, тук Пин. Тръгвайте. Повтарям, тръгвайте! - Разбрано – можех да разбера по гласа й, че се усмихваше. – Ред, край. Измина минута, после две и накрая се чу силен шум, като от взрив. Алармата се включи и двамата пазачи, които бяха на страничния вход (ние се криехме в сянката на дърветата отстрани), влязоха вътре в сградата. Усмихнах се в тъмнината. Планът беше такъв: заставахме на позиции, след което чакахме за сигнала на О’Брейн (който така и не благоволи да си свърши работата) и когато се появеше, Аи и Рюко влизаха с гръм и трясък през предната им врата. С кодовото им име „Ред” се имаше предвид червеният лотос, който се свързваше с любовта и енергичността – две качества, които доста добре описваха сестрите Акеми. - Добре, Блу. Ваш ред е. После, когато всички бяха достатъчно разсеяни, Вилхелмина и Ксандра трябваше да се промъкнат внимателно и да обезвредят, според предварителния доклад, тримата в залата за наблюдение. От там щяха да наблюдават за движенията из
  4. 4. цялата сграда – щяха да ни насочват и предупреждават за приближаващи врагове. А като се има предвид, че това бе тяхната сграда, бе доста вероятно да се срещаме с тях на всеки ъгъл. А на въпроса защо се наричаха „Блу”, се отговаряше с това, че синият лотос символизираше „съвършенството на мъдростта”. - Пин, тук всичко е готово. Можете да тръгвате. Ние пък бяхме по действието. Няма нужда от обяснение за това какво правехме. Но пък името „Пин” бе интересно. Ставаше дума за цвета розово, който цвят лотос бе смятан за „върховния лотос”, запазен за най-високите божества в Хинду. - Отне ви доста време за само трима души – каза Симон по нейната радиостанция. - По-скоро бяха десет – отговори до сега мълчащата Ксандра. - Оу... Сериозно, какво ставаше? Първо О’Брейн не даваше сигнала, после грешка в информацията. Все едно само на мен ми пукаше за... - Пази се! – извика чернокоската до мен. Чак тогава забелязах, че зад мен се бе промъкнал един от пазачите от преди малко. Целия план пропадаше все повече и повече, но сега не му бе времето да се ядосвам. Въпреки че не успях да избегна удара, не ме заболя чак толкова много. Престорих се, че изненадващата му атака е била успешна и се хванах за врата, на мястото, където ме бе ударил с дулото на оръжието си. Докато той обаче схване очевидния капан, Симон вече го бе извадила от строя. - Лека нощ, господин пазач. Продължихме по коридора, а аз заговорих по радиото. - Какво стана, нали трябваше да ни предупреждавате при наближаващ враг? - Изобщо не беше на екрана, преди да го свалите – чух гласа на Вилхелмина, която звучеше почти толкова изнервено колкото мен. - Изглежда когато сме нахлули се е активирала някаква програма, която... не знам, прави всичките им агенти невидими за камерите или нещо подобно – добави сестра й. - Можете ли да я деактивирате? – гласът на Рюко се чу. - Вероятно, но ще отнеме време. - Добре – казах с въздишка. – Блу, заемете се с програмата. Ред, елате при нас. И в, 2 л. Това последното бе код за нашето местонахождение. Означаваше „източен вход, два пъти в ляво”. Според О’Брейн бе лесен за запомняне, но не и за дешифриране – защото никой не оцеляваше достатъчно, че да разказва. Не бяхме вървяли и три минути и срещнахме група агенти. Всяка от нас се погрижи за по двама, а последния накарахме да ни каже къде е Му. Оказа се, че е на най-високото ниво на сградата. Доста странно, но факт. Когато бяхме на около половината път и с половината ни врагове долу, отново получихме обаждане от залата за наблюдение. Програмата или каквото бе там, беше деактивирана. И наистина – от там нататък ни предупреждаваха за близки
  5. 5. агенти. Но колкото повече се приближавахме, толкова по-добри агенти имаше, а ние бяхме едва четири и то с нищожна подготовка. Но все пак, най-накрая стигнахме кабинета, или каквото беше, на нашият злодей. - Там ли е? – попитах аз. - Не знам, вътре няма камери. - Няма и никаква връзка с останалата част от сградата – прибави на заден план и Ксандра. - Хайде просто да влезем, става ли? - Не мога да повярвам, че ще те послушам, Симон, но... добре – обърнах се към момичетата зад мен. – Влизаме на три, ясно? - Да. - Едно... – хванах дръжката на вратата (която изненадващо, бе съвсем обикновена). – Две... – натиснах я (отключено ли бе?). – Три! Отворих рязко вратата. Радостни викове гръмнаха навсякъде... А ние стояхме застинали, сякаш всичките удари най-сетне показваха въздействието си и забавяха реакциите ни. Пред нас се бе разкрила голяма зала, претъпкана с хора – до един облечени като агентите, с които до сега се бяхме били. Даже мога да се закълна, че мернах онзи пазач, който ни нападна когато влизахме. Всички ръкопляскаха, а над и около тях се ширеше окраса като за парти. Даже имаше и голям банер, който висеше на цялата отсрещна страна. Като се вгледах, забелязах, че пишеше „Добре дошли в Белия лотос!”. И тогава ми се изясни. Защо толкова лесно проникнахме, защо нямахме никакви оръжия и защо използвахме техника от миналото десетилетие. - Всичко е било твоя работа, нали? – обърнах се към О’Брейн. Той бе начело на тълпата и държеше голяма чаша червено вино в ръка. - Е, недей така де... Това бе само малък тест. Сега, защо вие шестте не дойдете тук и не се забавлявате на собственото си парти за добре дошли? Огледах всички от глава до пети, пак, след което въздъхнах и се обърнах назад (Ксандра и Вилхелмина бяха дошли току-що). - Е, чухте човека. Гигантска усмивка се появи на лицето ми. Това ми беше любимото изречение след ”Мъртъв си”. - Време е за парти! The End
  6. 6. агенти. Но колкото повече се приближавахме, толкова по-добри агенти имаше, а ние бяхме едва четири и то с нищожна подготовка. Но все пак, най-накрая стигнахме кабинета, или каквото беше, на нашият злодей. - Там ли е? – попитах аз. - Не знам, вътре няма камери. - Няма и никаква връзка с останалата част от сградата – прибави на заден план и Ксандра. - Хайде просто да влезем, става ли? - Не мога да повярвам, че ще те послушам, Симон, но... добре – обърнах се към момичетата зад мен. – Влизаме на три, ясно? - Да. - Едно... – хванах дръжката на вратата (която изненадващо, бе съвсем обикновена). – Две... – натиснах я (отключено ли бе?). – Три! Отворих рязко вратата. Радостни викове гръмнаха навсякъде... А ние стояхме застинали, сякаш всичките удари най-сетне показваха въздействието си и забавяха реакциите ни. Пред нас се бе разкрила голяма зала, претъпкана с хора – до един облечени като агентите, с които до сега се бяхме били. Даже мога да се закълна, че мернах онзи пазач, който ни нападна когато влизахме. Всички ръкопляскаха, а над и около тях се ширеше окраса като за парти. Даже имаше и голям банер, който висеше на цялата отсрещна страна. Като се вгледах, забелязах, че пишеше „Добре дошли в Белия лотос!”. И тогава ми се изясни. Защо толкова лесно проникнахме, защо нямахме никакви оръжия и защо използвахме техника от миналото десетилетие. - Всичко е било твоя работа, нали? – обърнах се към О’Брейн. Той бе начело на тълпата и държеше голяма чаша червено вино в ръка. - Е, недей така де... Това бе само малък тест. Сега, защо вие шестте не дойдете тук и не се забавлявате на собственото си парти за добре дошли? Огледах всички от глава до пети, пак, след което въздъхнах и се обърнах назад (Ксандра и Вилхелмина бяха дошли току-що). - Е, чухте човека. Гигантска усмивка се появи на лицето ми. Това ми беше любимото изречение след ”Мъртъв си”. - Време е за парти! The End

×