1. Пробуждането 2 - Кели Армстронг
За автора
Кели Армстронг е родена и живее в Канада, заобиколена от съпруг, три деца и внушителна
менажерия. Учила е психология, занимавала се е с компютърно програмиране, посещавала е
семинари по творческо писане. Сега създава бестселъри и взривява листите на Ню Йорк
Таймс - както с трилъри, чийто главен герой е Свръхестественото, така и с ърбън фентъзи
истории за тийнейджъри. В актива си има 20 романа, които я нареждат сред най-успешните
автори на криминални и хорър творби в света - Шарлейн Харис, Лоръл К. Хамилтън и Ким
Харисън.
Анотация
В „Пробуждането" - книга втора от трилогията „Най-тъмните сили", приключенията на
Клоуи Сондърс продължават. Оказва се, че Клоуи е плод на научен експеримент - тя не само
вижда призраци, но и умее да пробужда мъртвите. Животът и обаче е застрашен и то точно
от онези, които са я използвали за опитите си. Заедно с тримата си приятели, които също са
надарени със свръхестествени способности, Клоуи ще трябва да намери някой, който да
и помогне да си спаси живота и да си върне свободата.
Когато вратата на килията ми изщрака и се отвори, първата мисъл, която прониза упоения
ми мозък, беше, че Лиз е променила решението си и се е върнала. Но нима духовете отварят
врати? Да, понякога ме молеха да отворя някоя, за да говоря със зомбито на мъртвец,
притежавал свръхестествени способности и станал жертва на лудия учен, но те самите
нямаха нужда да отварят врати.
В Лайл Хаус не бях единствената със свръхестествени способности. Саймън можеше да
прави магии. Рей изгаряше хората с голи ръце. Дерек притежаваше нечовешки сили и
свръхразвити сетива и очевидно, много скоро щеше да може да се превръща във вълк. Тори...
е, не бях сигурна каква точно бе Тори -може би едно объркано дете, чиято майка, член на
управата, я бе настанила в Лайл Хаус.
На Джулия
Когато вратата на килията ми изщрака и се отвори, първата мисъл, която прониза упоения
ми мозък, беше, че Лиз е променила решението си и се е върнала. Но нима духовете отварят
врати? Да, понякога ме молеха да отворя някоя, за да говоря със зомбито на мъртвец,
притежавал свръхестествени способности и станал жертва на лудия учен, но те самите
нямаха нужда да отварят врати.
Седнах в леглото, разтърках насълзените си очи и запремигвах в опит да пропъдя мъглата,
останала в организма ми от приспивателните. Вратата остана открехната за миг. Свлякох се
от леглото, преминах на пръсти по дебелия килим на наподобяващата хотелска стая спалня,
като се молех някой да повика онзи в коридора, за да мога да избягам, преди тези хора да са

2. започнали експериментите си с мен...
- Здравей, Клоуи - разцъфна във вежлива усмивка д-р Давидоф и широко отвори вратата.
Д-р Давидоф не беше много възрастен - може би петдесетгодишен, - но ако трябваше да му
дам роля във филм, щеше да е на изкуфял учен с треперещи ръце. Сигурна бях, че ще работи
усърдно над нея и ще я изиграе блестящо.
Жената зад него имаше шикозна руса прическа и носеше елегантен костюм. За нея ще е
ролята на майката на най-противното момиче в класа. Което си е попадение право в
десетката, защото и в действителност беше тя, майката на Виктория - Тори Енрайт,
единственото момиче от Лайл Хаус, което не бяхме включили в плана си за бягство и с
пълно основание, като се има предвид, че тъкмо тя бе една от причините да избягам от дома.
Майката на Тори носеше хартиена торбичка с логото на магазините „Мейсис", сякаш току-
що бе свършила с покупките и на връщане се бе отбила, за да направи някой и друг ужасяващ
експеримент, преди да се прибере у дома за вечеря.
- Сигурна съм, че имаш много въпроси, Клоуи - каза д-р Давидоф, когато седнах на ръба на
леглото. - Тук сме, за да им отговорим. Но най- напред ще трябва и ти да ни помогнеш.
- Саймън и Дерек - изрече госпожа Енрайт. - Къде са?
Преместих поглед от нея към д-р Давидоф, който се усмихваше и кимаше окуражително с
глава, сякаш не се съмняваше, че ще издам приятелите си.
Не съм проблемно дете. Никога не съм бягала от вкъщи. Никога не съм тропала с крак, не
съм пищяла, че животът е несправедлив и искам изобщо да не съм се раждала. Винаги,
когато баща ми казваше, че отново се местим и трябва да сменя училището, аз
преглъщах през сълзи: „Ама, аз тъкмо си
намерих приятели", кимах с глава и му казвах, че разбирам.
Приеми съдбата си. Надявай се на най-доброто. Бъди голямо момиче.
Сега, като погледнах назад и видях, че винаги съм правила онова, което
се иска от мен, си дадох сметка, че отдавна съм се включила в играта. Когато възрастните ме
галеха одобрително по главата и ми казваха, че вече съм пораснала, всъщност имаха
предвид, че се радват, задето не съм пораснала достатъчно, за да задавам въпроси, да се
съпротивлявам.
Гледах д-р Давидоф и госпожа Енрайт и си мислех за онова, което ми бяха сторили - бяха ме
излъгали, бяха ме заключили тук - и вече ми се искаше да тропна с крак. Искаше ми се да
крещя. Ала нямаше да им доставя това удоволствие.
Срещнах погледа на госпожа Енрайт и опулих очи:

3. - Искате да кажете, че още не сте ги открили?
Помислих си, че ще ме удари през лицето, ако в същия момент д-р Давидоф не беше вдигнал
ръка.
- Не, Клоуи, не сме намерили момчетата - каза той. - Много сме загрижени за здравето на
Саймън.
- Защото мислите, че Дерек ще го нарани, така ли?
- Не нарочно, разбира се. Знам, че Дерек е привързан към Саймън.
„Привързан" ли? Колко странна дума използва той. Дерек и Саймън бяха
несъщи братя, но бяха много по- близки, отколкото всички кръвни братя, които познавах.
Наистина, Дерек беше върколак, ала точно тази част от същността му винаги щеше да го
възпира и нямаше да позволи Саймън да бъде наранен. Щеше да го защити на всяка цена -
вече бях виждала да го прави.
Вероятно скептицизмът се бе изписал на лицето ми, защото д-р Давидоф поклати глава,
сякаш изразяваше разочарованието си от мен.
- Добре, Клоуи. Щом като не споделяш загрижеността ни за Саймън, може би ще се
разтревожиш за здравето му.
- К-какво з-за... - когато бях напрегната, започвах силно да заеквам, а не исках те да
разберат, че са уцелили слабото ми място, затова заговорих по-бавно: - Какво му е на
здравето?
- Състоянието му.
Очевидно, не само аз гледах твърде много филми. Ей сега щяха да ми кажат, че Саймън има
някакво рядко заболяване и ако не вземе лекарствата си през следващите дванайсет часа, ще
експлодира.
- Какво му е на състоянието?
- Страда от диабет - отговори д-р
Давидоф. - Нивата на кръвната му захар трябва да се следят и да се регулират.
- С някоя от онези тест-лентички ли? - изрекох бавно, докато в същото време трескаво
мислех.
Саймън имаше навика да изчезва в банята преди хранене. Мислех си, че просто обича да си
мие ръцете. Веднъж се сблъсках с него на вратата и го видях как бързо мушна малка черна
кутийка в джоба си.

4. - Точно така - каза д-р Давидоф. - Ако се грижи добре за себе си, диабетът може лесно да се
контролира. Ти не знаеше, защото нямаше нужда да знаеш. Защото Саймън води напълно
нормален живот.
- С едно изключение - обади се майката на Тори.
Тя бръкна в хартиената си торба и измъкна от вътре малка раничка. Приличаше на раницата
на Саймън, но не можех да се закълна, че е същата -може да са я купили отнякъде. Вярно е,
че тя издърпа от нея суичъра на Саймън, ала той трябва да е оставил в стаята си в Лайл Хаус
още цял куп дрехи. Колко му е да грабнат един пуловер?
После се появи скицник и комплект цветни моливи. Стаята на Саймън бе пълна с комикси,
нарисувани от него. Ето пак - колко му е да.
Госпожа Енрайт разлисти скицника, като от време на време се спираше на някоя страница.
Недовършените рисунки на Саймън. Той никога нямаше да ги остави.
Накрая госпожа Енрайт остави на масата едно електрическо фенерче. Същото, което той
пъхна в торбата си, преди да излезем от Лайл Хаус.
- Саймън се подхлъзна, когато прескачаше оградата - каза тя. - Беше метнал раницата си
през рамо и тя падна. Нашите хора бяха по петите му, така че трябваше да я изостави. Тук
има нещо, от което той се нуждае много повече от дрехите и моливите си.
Тя отвори тъмносиня найлонова торбичка. Вътре имаше две спринцовки, които приличаха
на писалки, първата беше пълна с някаква течност, а другата бе празна.
- Инсулинът, който трябва да замести веществото, което организмът на Саймън не може да
произведе. Инжектира си го с тези спринцовки три пъти дневно.
- А ако не го направи?
Думата взе д-р Давидоф:
- Не искаме да те плашим и да те лъжем, че ако Саймън пропусне дори една-единствена
инжекция, ще умре. Но той вече пропусна сутрешната и сега сигурно се чувства замаян. До
утре ще започне да повръща. След два-три дни ще изпадне в диабетна кома.
Той взе торбичката от ръката на торината майка и я постави пред мен.
- Трябва да му я занесем. Но за да го направим, ще се наложи да ни кажеш къде се намира.
Съгласих се да опитам.
В един добър сценарий главната героиня никога не постига целите си още от първия път. Тя
трябва да си начертае план, да се натъкне на

5. препятствие, да го заобиколи, да се сблъска с друго, да потърси друг път,
после с трето, пак да заобиколи. Едва когато изгради характера си и стане
силна, тя може да заслужи наградата и да успее.
Моята история бе започнала да се вмества в този отдавна доказал се модел. Поне доколкото
можеше да се вмести история, измислена от ученичка по киноизкуство. Или, поточно, от
бивша ученичка по киноизкуство. Клоуи Сондърс, петнайсетгодишна, която иска да стане
следващия Стивън Спилбърг, и чиито мечти да пише и режисира касови холивудски филми
рухнаха в деня, в който получи първата си
менструация и заживя живот, какъвто някога си бе представяла, че ще
заснеме с кинокамера.
Тъкмо тогава започнах да виждам духове. След странното си поведение в
училище бях откарана от мъжете с бели престилки в дом за групово
пребиваване на психически разстроени деца. Работата е там, че аз наистина виждах
духове. При това, в Лайл Хаус не бях единствената със свръхестествени способности.
Саймън можеше да прави магии. Рей изгаряше хората с голи ръце. Дерек притежаваше
нечовешки сили и свръхразвити сетива и очевидно, много скоро
щеше да може да се превръща във вълк. Тори... е, не бях сигурна каква
точно бе Тори - може би едно объркано дете, чиято майка, член на управата, я бе настанила
в Лайл Хаус.
Саймън, Дерек, Рей и аз осъзнахме, че въдворяването ни на едно и също място не е никакво
съвпадение и затова се махнахме от дома. Двете с Рей се оказахме разделени от момчетата и
след като избягахме при леля ми Лорън - човекът, на когото вярвах най- много, - се озовах
тук, в нещо като лаборатория, ръководена от същите хора, които притежаваха и Лайл Хаус.
Сега те очакваха от мен да им помогна да заловят Саймън и Дерек.
Е, време е да ви представя и някои от спънките, с които се сблъсках. Затова, като истински
разказвач на приказки, аз казах на д-р Давидоф къде да намери Саймън и Дерек.
Първа стъпка: установяване на целта.
- Двете с Рей трябваше да се крием, а момчетата изостанаха, за да ви
заблудят с магиите на Саймън - признах на д-р Давидоф. - Рей тичаше пред нас и не чу, но в
последната секунда Саймън ме дръпна и ми каза, че ако се разделим, ще се срещнем по-

6. късно на едно определено място.
Втора стъпка: установяване на препятствието.
- Къде е това място ли? Това е проблемът. Аз не знам къде е. Говорихме, че имаме нужда от
сборен пункт, но всичко се завъртя тъй лудешки! Просто решихме да избягаме, а Дерек
заяви, че трябва да го направим същата нощ. Момчетата сигурно са избрали мястото и са
забравили, че не са ми го съобщили.
Трета стъпка: описание на обиколния маршрут.
- Всъщност, имам някаква представа - говорихме за някои места. Едно от тях трябва да е
било сборният пункт. Бих могла да ви помогна да го намерите. Момчетата ще гледат за мен,
така че вероятно ще се крият, докато не се убедят, че съм аз.
Вместо да бягам от тук, по-добре щеше да бъде, ако ги накарам да ме изведат навън и да ме
използват за примамка. Ще изброя няколко места, за които никога не сме говорили с
момчетата, така че няма да има опасност да ги заловят. Планът ми беше блестящ.
Реакцията?
- Ще го имаме предвид, Клоуи. Но засега ще ни кажеш за кои места става въпрос. Щом
стигнем там, имаме начин да открием момчетата.
Препятствия. Те са основна част от процеса. Но какво се получи в действителност? Чист
провал.
Д-р Давидоф и майката на Тори взеха списъка с измислените от мен места
и излязоха, като не ми дадоха нищо в замяна - нито отговори, нито
направиха някакъв намек защо са ме затворили тук и какво ще стане с мен.
Седях, кръстосала крака на леглото си, и се взирах в колието, което държах в ръце, сякаш то
беше кристална топка, която можеше да ми даде отговор на всички въпроси. Мама ми го бе
дала, когато бях дете и виждах „караконджули" - духове, както вече знам. Каза, че
медальонът ще ги възпира и те наистина спряха да ме навестяват. Винаги съм си мислела,
че, както казва татко, тези неща са на психологическа основа. Вярвах, че няма да се появяват
и те не се появяваха. Но сега не бях толкова убедена.
Дали мама е знаела, че съм некромант1? Би трябвало, ако ми се е
предало по наследство от нея. Наистина ли колието възпира духовете? Ако е така, силата му
сигурно е отслабнала. Дори самият медальон изглеждаше странно - можех да се закълна, че
яркочервеният камък бе станал възморав. Едно беше сигурно обаче - той не можеше да
отговори на моите въпроси. Трябваше да си отговоря сама.

7. 1 Човек, който може да призовава духове и да общува с мъртвите. - Б.
пр.
Отново си сложих колието на шията. Каквото и да искаха от мен доктор Давидоф и
останалите, то не беше нещо добро. Никой не заключва децата, на които иска да помогне.
Нямах намерение да им кажа как да открият Саймън. Ако той имаше нужда от инсулин,
Дерек щеше да му го набави дори ако се наложеше да влезе с взлом в някоя аптека.
Трябваше да се съсредоточа върху задачата да измъкна себе си и Рей от тук. Ала това не беше
Лайл Хаус, където единственото препятствие между мен и свободата бе охранителната
система. Макар спалнята ми да приличаше на стая в хубав хотел - с двойно легло, килим на
пода, фотьойл, писалище и собствена баня, - в нея липсваха прозорци, а от вътрешната си
страна вратата нямаше дръжка.
Бях се надявала, че Лиз ще ми помогне да избягам. Моята съквартирантка в Лайл Хаус, Лиз,
не беше успяла да излезе жива оттам, и когато се озовах тук, аз призовах духа и с надеждата,
че ще ми помогне да намеря изход. Имаше само един проблем. Лиз не осъзнаваше, че е
мъртва. Съобщих и го по възможно най-внимателния начин. Тя подскочи, нарече ме
лъжкиня и изчезна. Може би гневът и вече се бе поохладил. Съмнявах се, ала не
можех да чакам. Трябваше да се опитам да я призова отново.
Подготвих се за сеанса. Този момент бе толкова неубедителен, че никога нямаше да го
използвам в мой филм. Без пукащи свещи, които да хвърлят призрачни сенки върху стените,
без прашни черепи, подредени в ритуален кръг, без потири, за които зрителите знаят, че са
пълни с червено вино, но тайничко се надяват да е човешка кръв.
Нима опитните некроманти използват свещи и тамян? От малкото, което бях научила за
света на свръхестественото, разбрах, че някои от нещата, които виждаме във филмите, са
истина. Може би далеч в миналото хората са знаели за некромантите, за вещиците и
върколаците и сценариите се основават, макар и бегло, върху стари истини?
Моят метод - ако изобщо бих могла да го нарека така, тъй като го бях използвала само два
пъти - се базираше на опита, грешките и няколкото съвета, дадени ми неохотно от Дерек.
Като момче, което, макар и едва на шестнайсет, изучаваше предмети на ниво колеж, Дерек
обръщаше голямо внимание на достоверността на фактите. Ако не бе сигурен в нещо,
изобщо не си отваряше устата. Ала когато го притиснах, ми призна, че доколкото знае,
некромантите призовават духове в два случая: когато се намират на
гроба на мъртвеца, или като използват негова лична вещ, така че седнах на пода с
кръстосани крака и суичъра на Лиз в ръце.
Представих си Лиз, представих си и себе си, как я издърпвам от чистилището. В началото не
се напрягах много силно. Последният път, когато съсредоточих всичките си сили, за да

8. призова един дух, бях призовала цели два наведнъж и ги бях запокитила в мъртвите им и
погребани тела. Сега не се намирах на ничий гроб, което не означаваше, че някъде тук няма
трупове. Така че отначало поддържах ниско нивото на енергията, като постепенно го
увеличавах, съсредоточавах се все повече и повече, докато...
- Какво по.? Хей, коя си ти?
Ококорих очи. Пред мен стоеше тъмнокосо момче приблизително на моята възраст; то
имаше осанката, външността и арогантно вирнатата брадичка на футболна звезда. Нима бе
съвпадение да открия духа на друго дете на това място? В главата ми се прокрадна едно име
- името на едно от децата, обитавали Лайл Хаус, което бе отведено от там преди моето
пристигане и за което се предполагаше, че е било изпратено в психиатрична клиника, също
като Лиз.
- Брейди? - предпазливо попитах аз.
- Да, но аз не те познавам. Не познавам и това място.
Той се завъртя и огледа стаята, после потърка тила си. Щях да го попитам дали е добре, но
се спрях. Разбира се, че не е добре. Мъртъв е. Като Лиз. Мъчително преглътнах.
- Какво е станало с теб? - попитах тихо.
Той подскочи, сякаш гласът ми го стресна.
- Има ли още някой тук? - попитах с надеждата, че е усетил присъствието на Лиз отвъд
границата, през която аз не бих могла да я видя.
- Струва ми се, че чух. .. - той ме гледаше изучаващо със свъсени вежди. - Ти ли ме доведе
тук?
- Аз. не исках. Но. след като вече си дошъл, можеш ли да ми кажеш. ?
- Не. Нищо не мога да ти кажа. - Той изправи рамене. - Независимо за какво искаш да
говорим, не проявявам интерес.
Извърна поглед встрани, твърдо решен да не проявява интерес. Щом започна да избледнява,
бях готова да го пусна да си отиде. Да почива в мир. После се замислих за Рей, за
Саймън и за Дерек. Ако не получех желаните отговори, можеше да се срещнем с Брейди на
оня свят.
- Казвам се Клоуи - побързах да се представя аз. - Приятелка съм на
Рей. От Лайл Хаус. Бях с нея там, след като ти.
Той продължаваше да избледнява.

9. - Почакай! - извиках аз. - М-мога да го докажа. Спомни си дните в Лайл Хаус. Опитал си да
се спречкаш с Дерек и Саймън те е отстранил. Без да те докосне. Използвал е магия.
- Магия ли?
- Специално заклинание, с което отблъсква противника. Саймън е магьосник. Всички деца в
Лайл Хаус.
- Знаех си. Наистина знаех. - Той се материализира отново и изруга под носа си. - През
цялото време се мъчеха да натикат диагнозите си в гърлото ми, а аз им казах къде да си ги
заврат, но не можех нищо да докажа.
- Съобщил си на сестрите за случката със Саймън, нали?
- Сестри ли? - изсумтя той. - Елитни охранители. Поисках да говоря с
истинския шеф - Давидоф. Те ме заведоха на среща с него на едно друго място, което
приличаше на склад.
Описах му какво представлява сградата отвън.
- Да, същата. Вкараха ме вътре и. - лицето му се изкриви и той започна
да си спомня. - Дойде някаква жена и ме заговори. Русокоса. Каза, че е
лекар. Белоус? Или Фелоус?
Леля Лорън. Сърцето ми щеше да изскочи.
- И тази жена, д-р Фелоус.
- Настояваше да кажа, че Дерек е започнал пръв. Че ме е заплашил, че
ме е ударил, блъснал, и тъй нататък. Замислих се. Щеше да е малкото ми
отмъщение заради отношението на тоя тъпак, с което трябваше толкова дълго да се
примирявам. Само се будалках с него, когато Саймън се нахвърли
срещу мен и ме размаза с онова заклинание.
Във версията, която ми бяха разказали, тъкмо Брейди се бе нахвърлил на
Дерек. Това дало повод на Саймън да се намеси, защото последния път, когато Дерек
замахнал срещу някого, счупил гръбнака на хлапето.
- Значи д-р Фелоус е настояла да кажеш, че Дерек е започнал боя.
- Нямаше да го направя. Той щеше да ми го върне, а не ми трябваха други проблеми. И тогава

10. се намеси Давидоф. Изведе я от стаята, но аз чувах как я навиква в коридора. Тя
продължаваше да настоява, че Дерек е напаст и че единствената причина, поради която
Давидоф го държи в дома, е защото не иска да си признае, че е направил грешка, като
е включил и
неговия тип.
- Тип ли?
- В експеримента.
Мраз прониза сърцето ми.
- К-какъв експеримент?
Брейди сви рамене.
- Каза само това. Давидоф и нареди да тръгва. Заяви, че е сгрешил с другите и че Дерек е
различен.
„Другите? Дали е имал предвид другите върколаци? Или другите субекти
от експеримента? Дали и аз не бях също такъв субект?"
- Споменаха ли.? - започнах аз.
Той извърна глава на една страна, сякаш гледаше нещо с крайчеца на
окото си.
- Какво има? - попитах.
- Не го ли чуваш? Ослушах се.
- Кое?
- Шепота.
- Може би е Лиз. Тя.
Брейди се вкамени. Подбели очи. После главата му се върна в предишното положение,
жилите на врата му изкочиха навън, костите му изпукаха. Гърлото му се сви в спазъм и нещо
вътре в него загълголи. Аз инстинктивно се втурнах на помощ. Ръцете ми преминаха през
него, но усетих топлината на тялото му - изпепеляваща топлина, която така ме изненада, че
паднах по гръб.
Когато дойдох на себе си, Брейди се беше успокоил. Брадичка му бе наведена, разкършваше

11. раменете си, сякаш се е схванал. Погледна надолу към мен. Тъмните му очи горяха с
жълтооранжев пламък. Мраз пропълзя от гърдите към гърба ми.
- Изплаши ли се, детенце? - гласът, който излизаше от устата на Брейди, принадлежеше на
жена, при това беше висок и ясен, почти момичешки. - Имаш изключително добре развити
инстинкти, но няма защо да се страхуваш от мен.
- К-къде е Брейди?
Тя наведе поглед към тялото, в което бе влязла.
- Харесваш ли го? Хубав е, нали? Всички творения на д-р Лайл са много хубави. Съвършени
топки от съвършена енергия, готова да изригне.
За миг „Брейди" застана пред мен, лицето му се надвеси над моето, обля ме с горещия си
изпепеляващ дъх, който имаше удивително сладък аромат. Оранжевите очи се впиха в моите,
зениците се свиха като на котка.
- Момчето не може да ти помогне, детенце. Но аз мога. Трябва само да.
Ирисите и се извърнаха навътре и потъмняха, станаха кафяви като очите
на Брейди, после отново пожълтяха и тя изръмжа:
- Дърпат го назад. Призови ме, детенце. Побързай.
- Да те п-призова.
- Призови ме. Аз мога.
Очите и отново се обърнаха, ръмжането стана по-дълбоко, прозвуча нечовешки - един звук,
който накара кръвта ми да замръзне във вените. Отстъпих назад и се блъснах в стената.
- Призови ме - повтори тя, гласът и стана дрезгав и дълбок като този на Брейди. - Мога да
отговоря на всичките ти въпроси. Призови ме.
Образът на Брейди затрептя, после се сви като картина на телевизионен екран, когато
издърпаш
електрическия кабел от контакта. Блесна бяла светлина и него вече го нямаше. Стори ми се,
че на вратата се почука, ала не можех да помръдна -взирах се в пространството, където
допреди малко беше образът на Брейди.
Вратата се отвори, влезе д-р Давидоф и ме намери залепена за стената.
- Клоуи?

12. Залитнах напред, като потърквах предмишниците си.
- Клоуи?
- П-паяк - посочих към леглото. - П-пропълзя ей там.
Д-р Давидоф подтисна усмивката си.
- Не се страхувай. Ще изпратя някого да почисти, докато ни няма. Отиваме на разходка.
Време е да направиш една истинска обиколка и да получиш истински отговори.
Докато вървях след д-р Давидоф надолу по коридора, се опитвах да се отърся от мислите си
за онова, което се случи в стаята ми. Бях некромант: моята единствена специалност бяха
духовете. Така че, онова сигурно беше дух, независимо колко силно инстинктите ми се
съпротивляваха срещу подобна вероятност. Единственото, в което бях сигурна бе, че никак
не бързах да се върна отново там.
- Е, Клоуи. - д-р Давидоф спря и забеляза как търкам настръхналата кожа на ръцете си. -
Студено ли ти е? Ще наредя да включат отоплението в стаята ти. За нас е много важно да се
чувстваш удобно.
Продължихме разходката си.
- Но не става въпрос само за физическо удобство, нали? - додаде той. -Душевното удобство е
също толкова важно, та дори повече. Чувството за сигурност. Знам, че си разстроена и
объркана и че когато отказахме да отговорим на въпросите ти, ти се почувства още по-зле.
Горяхме от желание да видим местата, които фигурираха в списъка ти.
Не беше отсъствал дълго, така че не беше успял да посети местата, които му описах и които
бяха разположени на километри от тук. Знаех много добре какво е искал да провери: дали
Рей ще потвърди разказа ми. Ще го
потвърди. Тя не знаеше къде е сборният ни пункт, бях и казала само, че по-късно момчетата
ще се срещнат с нас.
Д-р Давидоф отвори една врата в дъното на коридора. В нея беше охранителният център и
стената бе покрита с плоски монитори. Младият мъж, който седеше на стола, се извъртя,
сякаш бе сгащен да се рови в порнографски сайтове.
- Защо не отидеш да си вземеш кафе, Роб? - попита д-р Давидоф. - Ние ще поемем
дежурството ти.
Когато охранителят излезе, той се обърна към мен.
- По-късно ще разгледаш останалата част от сградата. Засега - той махна с ръка към екраните
- смятай това за предварителна обиколка.

13. Нима си мислеше, че съм толкова глупава? Знаех какво искаше да направи: да ми покаже
колко добре пазено е това място, в случай че
планирам още едно бягство. Ала в същото време ми предоставяше възможност да разбера
срещу какво се изправям.
- Сама виждаш, че в стаята ти няма камера - каза той. - Нито в останалите спални. Само в
коридора.
Две камери в коридора, по една във всеки край. Хвърлих поглед към другите екрани. Някои
прехвърляха образа от една камера на друга, като даваха изглед от всички възможни ъгли
към коридорите и входовете. Две от тях показваха лабораториите - в тях нямаше хора, а
светлината беше мъждива, вероятно защото бе неделя.
Върху бюрото се мъдреше монитор от по-старите модели, от който излизаха кабели във
всички посоки, сякаш бе инсталиран набързо. Малкият екран бе черно-бял и показваше
помещение, подобно на склад - всички кашони бяха избутани встрани, покрай стените.
Зърнах гърба на момиче, седнало в пуф- кресло.
Беше потънала в него, протегнала обутите си с кецове крака до конзола за игри, къдриците и
падаха върху облегалката на креслото. Приличаше на Рей. А може би беше друго момиче,
което ми показваха, за да ме убедят, че тя е добре, че си играе, че не я държат заключена, че
е спокойна.
Момичето в пуф-креслото се протегна да си вземе газираната напитка и тогава видях лицето
и. Беше Рей.
- Да, Рей ни каза, че тази игра отдавна е излязла от мода. Ала когато обещахме да я заменим
с игра последен модел, тя отказа.
Докато говореше, той не откъсваше поглед от екрана. Изражението на лицето му
излъчваше... привързаност. Колкото и да бе странно, думата, която той бе използвал по
отношение на Дерек, тук пасваше отлично.
Щом се обърна към мен, лицето му се промени, сякаш казваше: „Много те
харесвам, Клоуи, но ти не си Рейчъл." И аз. се смутих. Дори малко се
засегнах, сякаш част от мен все още искаше да му се харесам.
Той посочи към екрана.
- Както сама виждаш, не бяхме готови да ви приемем тук, деца, но се
приспособяваме. Няма да стане уютно като в Лайл Хаус, но вие петимата ще
се чувствате удобно, може би дори по-удобно, отколкото в дома, тъй като ще избегнем всяка

14. погрешна интерпретация на фактите.
Ние петимата ли? Това трябваше да означава, че няма намерение да „убие Дерек като бясно
куче", както искаше леля Лорън. Въздъхнах с облекчение.
- Аз не се извинявам, Клоуи - продължи д-р Давидоф. - Може би трябва, но ние бяхме
убедени, че Лайл Хаус е най-доброто решение.
Покани ме с жест да седна. В стаята имаше два стола - един за охранителя и друг, който
стоеше до стената. Щом се насочих към него, столът внезапно се търкулна от мястото си и
се спря точно пред мен.
- Не, не е дух - каза д-р Давидоф. - Те не могат да придвижват предмети в нашия свят, освен
ако не са от онзи особен тип - духовете Агито.
- Кои духове?
- Агито. От латински е и означава „да придвижиш нещо". Полудемоните се проявяват в
много видове, както сама ще откриеш. Силата „Агито", както предполага и самото
наименование, означава „телекинеза".
- Да движиш предметите със силата на ума си.
- Много добре. И тъкмо един такъв Агито приближи стола, при това е пред теб от плът и
кръв.
- Вие?
Той се усмихна и за миг маската на треперещия немощен стар глупак се разпадна и аз зърнах
под нея истинския човек. Видях гордост и арогантност, все едно мой съученик е получил на
контролното си шест плюс и заявява: „Опитай се да ме надминеш."
- Така е, имам свръхестествени дарби, както и почти всички, които работят тук. Знам какво
си мислиш. Че сме хора, които са разкрили способностите ви и искат да разрушат онова,
което не разбират, като в комиксите.
- Х-мен.
Не знам кое беше по-стряскащо: че д-р Давидоф и колегите му имат
свръхестествени способности, или представата как този прегърбен непохватен човек чете
„Х-мен". Дали като малък се е вълнувал от комиксите и си е фантазирал, че учи в
Училището на професор Екзевиър за даровити младежи2?
2 Училището, в което в серия американски комикси се обучават и тренират младежи
мутанти, наречени „Х-мен". - Б. пр.

15. Дали това означаваше, че леля Лорън е некромант? Че и тя вижда духове?
Преди да успея да задам някакъв въпрос, той продължи:
- Групата „Едисън" е сформирана преди осемдесет години от хора със свръхестествени
способности. И колкото и да се е разрастнала през всичките тези години, тя все още се
ръководи от хора със свръхестествени способности и е за хора с такива способности,
посветена е на задачата да подобри живота на такива като нас.
- Групата „Едисън" ли?
- Наречена е на името на Томас Едисън.
- Изобретателят на електрическата крушка?
- Известен е най-вече с това си изобретение. Негово дело е и прожекционният апарат, за
който точно ти си му благодарна, убеден съм. И все пак ти, Клоуи, реализира нещо, за което
той е мечтал, но така и не го е постигнал.
Драматична пауза.
- Общуваш с мъртвите.
- Томас Едисън е искал да разговаря с мъртъвци?
- Вярвал е в живота след смъртта и е искал да научи за него, не чрез
сеанси и спиритисти, а с помощта на науката. Предполага се, че по
времето, когато е починал, той е разработвал такъв апарат - телефон за разговор с отвъдното.
Но не открили никакви схеми.
Д-р Давидоф се усмихна съзаклятнически:
- Поне официално. Взехме неговото име, защото и ние като него
използваме научния подход при изследването на паранормалните явления.
Да подобрят живота на хората със свръхестествени способности чрез науката. Къде ли го бях
чувала? Само след миг си спомних и когато си спомних, потръпнах.
Духовете, които бях събудила в мазето на Лайл Хаус твърдяха, че са били субекти в
експерименти, извършвани от магьосник на име Самюъл Лайл. Признаха, че отначало се
съгласили доброволно, защото им обещали по-добър живот. Ала вместо да заживеят по-
хубаво, те свършили като опитни мишки, пожертвани заради виденията на безумец, както бе
уточнил единият от духовете. А онова нещо в стаята ми, бе нарекло Брейди - и,
доколкото си

16. спомням, самата мен - „творения" на Самюъл Лайл.
- Клоуи?
- С-съжалявам. Аз просто.
- Уморена си, мога да си представя, цяла нощ си била на крака. Искаш
ли да си починеш?
- Не, д-добре съм. Просто. И как точно се вместваме ние в картинката?
А Лайл Хаус? Всичко е част от някакъв експеримент, нали?
Той вирна брадичка - не много, но достатъчно, за да ми даде да разбера, че съм го хванала
неподготвен и че това никак не му харесва. Приятна усмивка изтри предишното му
изражение и той се отпусна на стола.
- Това наистина е експеримент, Клоуи. Знам как ще прозвучи, но те уверявам, че не правим
проучването насила и използваме само психологическа терапия, щадяща
субектите.
„Щадяща"? Нямаше нищо щадящо в случилото се с Лиз и Брейди.
- Добре, значи сме част от експеримента. - казах.
- Да притежаваш необичайни способности е едновременно благодат и проклятие.
Съзряването е най-трудният период за нас, защото тъкмо тогава способностите ни се
проявяват. Според една от теориите на групата „Едисън" е по-добре е децата ни да не знаят
какво ги очаква в бъдеще.
- Да не знаят, че притежават свръхестествени способности?
- Да. Да ги оставим да растат като обикновени хора, да се претопят в обществото на
нормалните хора и да не се безпокоят за предстоящата промяна. Ти и останалите сте част от
това изследване. При повечето случаи методът ни проработи. Но при други, като теб
например, способностите се
проявиха твърде бързо. Трябва да ви разкрием истината и да се уверим, че
междувременно няма да нараните себе си, или някого другиго.
Въдворяват ни в дом за групово пребиваване и твърдят, че сме побъркани, така ли? Дрогират
ни? Няма логика. Ами Саймън и Дерек, които знаят какви са? Как биха могли да са част от
това изследване? Но пък Дерек очевидно бе част от него, ако казаното от Брейди е истина.

17. Ами онова нещо, което ни нарече „творения на д-р Лайл"? Ами Брейди и Лиз, завинаги
премахнати от това „изследване"? Убити. Нима субект, който не реагира добре на „щадящата
психологическа терапия", трябва да бъде убит?
Непрекъснато ни лъжеха. Нима очаквах този път да казват истината? Ако исках да чуя
истината, трябваше да направя само едно и аз го правех. Търсех собствени отговори.
Затова оставих д-р Давидоф да си бръщолеви, да ми разказва за изследването, за другите
деца, за това как ще ни „оправят" и за нула
време ще излезем на свобода. Усмихвах се и кимах с глава, докато в същото
време кроях планове.
Когато д-р Давидоф свърши с рекламата, ме отведе да видя Рей, която все още беше в
помещението приспособено за игри, погълната от серията за
Зелда. Той отвори вратата и ме покани да вляза, после я затвори и ни
остави насаме.
- Край на игрите, така ли? - обърна се бавно към вратата Рей. - Нека само довърша.
Като ме видя, тя скочи на крака и изпусна конзолата за управление на пода. Прегърна ме,
после се отдръпна назад.
- Ръката ти - каза тя. - Заболя ли те.?
- Не, превързана е. Трябваше да я позашият.
- Ох!
Рей ме разгледа обстойно и рече:
- Имаш нужда от сън, момиченце. Бледа си като мъртвец.
- Некромантските ми гени избиват навън.
Тя се засмя и пак ме прегърна, преди да се върне и отново да потъне в пуф-креслото.
Въпреки дългата нощ, в която не спряхме да бягаме, Рей изглеждаше добре. Но пък Рей бе от
онези момичета, които винаги изглеждат добре - съвършена чиста кожа с цвят на мед, очи с
цвят на мед и дълги къдрици, които на слънчева светлина също грееха с меден отблясък.
- Издърпай един кашон. Бих ти предложила стол, но напоследък
декораторите. - подбели очи тя. - Толкова са бавни. Ала след ремонта няма

18. да можеш да познаеш мястото. Стереосистеми, дивиди, компютър столове. А
още от утре ще разполагаме с Уий3.
3 От английски Wii - петата домашна игрална конзола, произведена от Нинтендо. - Б. пр.
- Наистина ли?
- Ами, да. Казах им: „Хора, щом като аз ви помагам във вашето
изследване, очаквам малко обич в замяна. А игралните конзоли само ще допринесат за това."
- Не помоли ли и за по-голям телевизор?
- Трябваше. След като се оляха в Лайл Хаус, сега ще си изпочупят краката да ни направят
щастливи. Много ще ни разглезят. Ние, разбира се, сме го заслужили.
- Така е.
Тя се ухили и лицето и светна.
- Чу ли? Аз съм полудемон. Екзост-Екзустио. Най-висшата степен
огнен демон, който съществува. Страхотно, нали?
Да си полудемон наистина беше страхотно. Но да си опитна мишка, която живее на ръба на
унищожението? Определено не. Колкото и да исках да и кажа истината, не можех да го
направя. Още не.
Предишната нощ Рей лежеше на леглото си в Лайл Хаус и се опитваше да запали клечка
кибрит с голи ръце в отчаяно търсене на доказателство, че притежава свръхестествени
способности. А сега бе открила, че е особен вид полудемон. Това бе важно за Рей, макар да
не разбирах защо - просто трябваше да го приема, докато получа повече доказателства, че
това не е най-хубавото, което би могло да и се случи.
- И знаеш ли какво още? - попита тя. - Показаха ми снимки на майка ми. Истинската ми
майка. Не и на баща ми, разбира се, който е демон. Малко е стряскащо като си помислиш.
Демоните не са точно. - За първи път очите и потъмняха от тревога. Тя премигна, за да
отпъди облаците. - Но д-р
Давидоф твърди, че това не те прави лош или зъл. Майка ми ли? Казвала се e Джасинда. Не е
ли красиво име?
Отворих уста да се съглася с нея, но тя продължи да бърбори развълнувано.
- Навремето е работила тук, като бащата на Саймън. Имат нейни снимки. Била е изумителна.
Като модел. А д-р Давидоф казва, че дори биха могли да я открият и че ще се опитат да я

19. намерят. Заради мен.
- Ами, осиновителите ти?
Облакът отново се спусна, този път остана по-дълго в очите и и ме накара да се почувствам
зле, защото само аз можех да я сваля на земята. Първо трябваше да съобщя на Лиз, че е
мъртва, после трябваше да накарам Брейди да си спомни последната вечер в дома, а накрая
трябваше да напомня на Рей за родителите и. Мъчех се да намеря отговори, които да
помогнат на всички ни. Не можех да и спестя жестоката истина.
Само след миг Рей каза:
- Те нямат свръхестествени способности.
- О!
- Не. Обикновени хора са. - Думите и прозвучаха неприятно. -
Казват, че когато майка ми си тръгнала оттук, скъсала всички връзки с групата. И не знам
защо, но е трябвало да ме дадат за осиновяване. Д-р Ди твърди, че сигурно е станала грешка.
Джасинда ме е обичала. Не би ме дала на други хора. Каза още, че онази история, която
осиновителите ми бяха разказали, как майка ми не била в състояние да ме гледа, е чиста
лъжа и че ако групата „Едисън" бе разбрала за осиновяването ми, щели да ми намерят
родители като нас. Но когато открили следите ми, било твърде късно, затова само са ме
наблюдавали отдалече. Щом разбрали, че имам проблеми, те открили осиновителите ми и
предложили да ме настанят безплатно в Лайл Хаус. Обзалагам се, че са изминали седмици,
преди моите хора изобщо да забележат, че не живея вече при тях и тогава са въздъхнали с
облекчение.
- Не разбирам...
- Живях в Лайл Хаус близо месец. Знаеш ли колко пъти ме посетиха родителите ми? Колко
пъти ми позвъниха по телефона? - Тя вдигна палеца и показалеца си и изобрази една нула
във въздуха.
- Може да не са им разрешили да те посетят. Може да са ти изпращали
съобщения, които не са стигнали до теб.
Тя сбърчи нос.
- Как така не са стигали до мен?
- Осиновителите ти не са притежавали свръхестествени способности. Ако се бяха намесили,
само са щели да усложнят нещата.
Тя се замисли над думите ми и погледът и стана някак далечен. После в очите и проблесна

20. искра - надеждата, че е станала някаква грешка, че единствените родители, които някога е
познавала не са я изоставили.
Рязко поклати глава.
- Не. Правех бели и мама с радост се е отървала от мен. - Тя впи
пръсти в пуф-креслото, после ги отпусна и приглади с ръка гънките върху
него. - Така е по-добре. Аз съм по- добре така.
По-добре и беше да е много специален полудемон, тръгнал по нов път, отколкото
обикновено момиче с обикновен живот при обикновени родители. Протегнах ръка и взех
конзолата за играта
- Докъде си стигнала?
- Решила си да ме победиш, а, момиченце?
- Точно така.
Обядвах заедно с Рей. Пица. За разлика от Лайл Хаус, тук се стараеха по-скоро да сме
доволни, отколкото да ни осигуряват здравословно хранене.
Може би нямат намерение да ни оставят живи?
Докато разговарях с Рей и слушах развълнувания и глас, аз се дистанцирах от усещането за
болка и предателство и се изправих пред реална и твърде тревожна вероятност.
Ами ако грешах? За всичко?
Нямах никакви доказателства, че тези хора тук са убили Лиз и Брейди. Лиз бе „сънувала", че
се намира в болнична стая със завързани ръце и крака. Може би е загинала в автомобилна
катастрофа на път за насам. Или пък се е самоубила през онази нощ. Възможно е да са я
убили по невнимание, докато са се мъчели да я озаптят.
Нима и Лиз, и Брейди са загинали съвсем случайно, след като и двамата са напуснали Лайл
Хаус?
Звучеше ми неправдоподобно.
Рождената майка на Рей и бащата на Саймън са работили за групата „Едисън", но и двамата
са избягали, като са взели децата субекти със себе си.
Не, тук определено нещо не беше наред. Имах нужда от отговори, но нямаше да ги получа,
ако остана заключена в клетката си. Пък и нямах никакво желание отново да срещна онова
нещо в стаята.

21. Тъкмо си го помислих и д-р Давидоф дойде да ме отведе обратно. Вървях след него по
коридора и си блъсках главата да измисля някакво извинение, за да отида другаде, в друга
част от сградата, и да добавя още подробности към картата, която мислено рисувах.
Хрумна ми да помоля да говоря с леля Лорън. Ще трябва да се престоря, че съм и простила,
задето през целия ми живот ме бе лъгала, предавала и ме бе подхвърлила на произвола на
съдбата в групата „Едисън". Не бях чак толкова добра актриса. А леля Лорън не беше чак
толкова глупава. Имаше причина, задето не е дошла да ме види. Изчакваше да мине време и
да дойде моментът, в който ще се почувствам самотна, ще ми се иска да видя познато лице.
Дотогава щеше да стои настрана.
Имаше още един човек, с когото можех да поискам да говоря.
Мисълта за този човек накара кожата ми да настръхне, както стана при мисълта да видя леля
Лорън. Но имах нужда от отговори.
- Д-р Давидоф? - обадих се аз, щом се приближихме до вратата.
- Да, Клоуи?
- Тори тук ли е?
- Да.
- Мислех си. Иска ми се да я видя, да се уверя, че е добре.
Д-р Давидоф оцени искането ми като „превъзходна идея", а това означаваше, че нямаше и
представа за моето прозрение: тъкмо Тори им бе
казала за нашето бягство. Колкото до по-подробното оглеждане на това място, планът ми не
проработи толкова успешно. Нейната килия се оказа през няколко врати от моята.
Докторът ме въведе вътре и заключи вратата. Щом резето падна, аз се промъкнах обратно,
готова да се разпищя при най-малката опасност. При последната ни среща на четири очи с
Виктория Енрайт, тя ме удари с тухла, завърза ме и после ме остави сама в непрогледния
мрак на подземието. Ето защо е разбираемо, че тази заключена врата ме безпокоеше толкова
много.
Единствената светлина в стаята идваше от будилника до леглото.
- Тори?
От матрака се надигна фигура - късата и коса бе щръкнала и образуваше ореол около главата
и.
- Хм. Предполагам, че щом конското не помага, винаги могат да прибягнат до изтезания.
Кажи им, че ще се предам, стига да те разкарат оттук. Моля те.

22. - Дойдох, за да.
- Позлорадстваш?
Пристъпих към нея.
- Така е. Дойдох, за да позлорадствам. Хубавичко да ти се посмея, задето и теб те държат под
ключ, както и мен.
- Само да те чуя да казваш „заедно се забъркахме в това", ще побеснея.
- Хей, изобщо нямаше да сме в това положение, ако не ни беше издала на сестрите. Само
дето не ти хрумна, че и теб могат да заключат, нали? На това вече му казвам „тъжна ирония
на съдбата".
Миг мълчание. Последва остър смях.
- Нима мислиш, че аз ви издадох? Ако знаех, че ще бягате, щях да ти помогна да си събереш
багажа.
- Но не и ако си тръгвах заедно със Саймън.
Тя провеси краката си от едната страна на леглото.
- Значи така: в пристъп на ревност съм попречила на плановете ви и правя така, че да
изпратят теб и момчето, което ме отхвърли, в психиатрична клиника? В кой филм си го
гледала?
- В същия, в който мажоретката тресва новодошлата по главата с тухла и я оставя да лежи на
тясно в мазето.
- Аз не съм мажоретка - тя просъска думите с такава злоба, сякаш я бях нарекла с мръсно
име. -
Щях да те изведа след вечеря, но Не- толкова-чаровният принц пръв се добра до теб. - Тя
стана от леглото. - Саймън ми харесваше, но нито едно момче не заслужава да се унижавам
заради него. Иска ти се да обвиниш някого? Погледни в огледалото. Ти си тази, която
забърка кашата. Ти с твоите призраци. Ти си виновна, задето изгониха Лиз, ти вкара Дерек и
мен в беля.
- Ти сама се вкара в беля. Не съм направила нищо.
- Да бе, не си.
Тя пристъпи към мен. Кожата и изглеждаше жълта, а около кафявите и очи се извиваше
пурпурна линия.

23. - Имам сестра. Същата е като теб, Клоуи. Тя е мажоретката вкъщи - щом малката хитра
русокоска започне да примигва с очи всичко става така, както тя го иска. Също като теб в
Лайл Хаус, където Саймън си чупеше краката, за да ти угоди. Дори Дерек ти се притичваше
на помощ.
- Аз не.
- Не правиш нищо. Там е работата. Нищо не можеш да правиш. Защото си една глупава и
безполезна кукла
Барби, също като сестра ми. Аз съм по-умната, по-упоритата. Но нима има някакво
значение? Не. - Главата и стърчеше над моята и тя ме гледаше отгоре-надолу. - Всички се
тревожат за безпомощната малка русокоска. Ала позата на безпомощно дете сработва само,
когато наблизо има кой да те спаси.
Тя вдигна ръце във въздуха. От пръстите и изскочиха искри. Аз паднах възнак и тя се ухили.
- Защо не повикаш Дерек да те спаси, Клоуи? Или малките призраци, твоите приятели?
Тори тръгна напред, а искрите се завихриха и образуваха топка синя светлина между
вдигнатите и ръце. Аз се наведох. Топката изсвистя над рамото ми, удари се в стената и
избухна в дъжд от искри, които опариха бузата ми.
Изправих се на крака и тръгнах заднешком към вратата. Тори вдигна ръце, после ги отпусна
надолу и невидимата сила ме блъсна отново. Стаята се разтресе, мебелите заподскачаха и се
разтракаха. Дори Тори изглеждаше изненадана.
- Т-ти си вещица - заявих аз.
- Така ли? - Тя се взираше надолу към мен, очите и ме гледаха диво, а косата и стърчеше на
всички страни. - Добре, че ми каза. Майка ми не престава да ме убеждава, че само си
въобразявам. Закара ме в Лайл Хаус, накара ги да ме диагностицират като биполярна и ми
предписа куп хапчета. А аз ги гълтах, защото не исках да я разочаровам.
Тя замахна с ръце. От връхчетата на пръстите и изскочиха светкавици и се насочиха право
към мен.
От изненада Тори отвори широко очи и устните и беззвучно извикаха: „Не!".
Опитах да се махна от пътя им, ала не бях достатъчно бърза. Когато пращящите светкавици
ме застигнаха, от някъде се материализира човешка фигура - момиче, облечено в нощница.
Лиз. Тя блъсна тоалетната масичка, която се отлепи от стената и застана на пътя на
светкавицата. Дървото се разцепи на хиляди малки трески. Огледалото се пръсна и,
както бях
коленичила с лице към пода, върху мен се изсипа дъжд от стъкла.

24. Когато вдигнах глава, в стаята бе тихо и Лиз бе изчезнала. Тоалетната масичка се бе
преобърнала на една страна, а в средата и имаше дупка, от чиито ръбове излизаше дим и
единственото, което ми дойде наум беше: „Това
можеше да съм аз."
Тори седеше свита на пода - прибрала колене към гърдите си и заровила
главата си в тях, тя се поклащаше напред-назад.
- Не исках да стане така, не исках. Толкова се ядосах, побеснях от гняв. И то се случи.
Също като Лиз, която щом се ядосаше, предметите край нея се
разлетяваха на всички посоки. Също като Рей, която бе опарила майка си при един скандал
помежду им. Също като Дерек, който в яда си запокитил някакво дете в стената и то си
счупило врата. Какво ли щеше стане, ако и аз се разбеснея?
Неконтролируема сила. Не беше нормално за хора със свръхестествени способности. Не
можеше да е нормално.
Внимателно пристъпих към Тори.
- Тори, аз.
Вратата се отвори с трясък и в стаята влетя майката на Тори. Щом видя безпорядъка, тя
застина на място.
- Виктория Енрайт! - При изричането на името майка и се озъби като
върколак. - Какво си направила?
- Н-не беше тя - отвърнах. - Аз бях. Скарахме се и аз. аз.
Взрях се в дупката, пробита в тоалетката и не успях да довърша изречението.
- Много добре знам кой е отговорен за това, госпожице Клоуи. - Майката на Тори се озъби и
на мен. - Макар да не се съмнявам, че и ти си изиграла ролята си. Ти си една малка
подстрекателка, нали така?
- Даян, достатъчно - просъска д-р Давидоф от прага. - Помогни на дъщеря си да изчисти
стаята. Клоуи, ела с мен.
Подсрекателка ли? Аз? Преди две седмици тази мисъл би ме развеселила. Но сега. Тори
заяви, че всичко е започнало заради мен, защото момчетата са се втурнали да спасяват
безпомощното момиченце. Не исках да е така. Но тя беше права донякъде.

25. Дерек бе поискал от Саймън да напусне Лайл Хаус, за да намери баща им. Саймън не
искаше да изостави Дерек, който бе отказал да тръгне с него, тъй като се боеше, че ще
нарани някого. Когато Дерек разбра, че съм некромант, в мен той видя начин да срази
аргументите на Саймън. Госпожичката е разстроена, помогни и.
Аз бях в ролята на горкото момиченце, което не знаеше какво е да си некромант, което
непрекъснато допускаше грешки и с всеки изминал ден се приближаваше все по-близо до
момента, в който щеше да бъде въдворено в психиатрична клиника. „Виждаш ли я, Саймън?
Тя е в опасност. Нуждае се от помощта ти. Вземи я, намерете татко и той ще оправи всичко."
Бях бясна на Дерек и му го показах. Но така и не се отказах от начертания план. Бащата на
Саймън ни беше необходим - на всички нас. Дори на Дерек, който накрая се бе присъединил
към нашата групата, след като бягството ни бе разкрито и на него не му оставаше друг избор.
Ако знаех какво щеше да се случи, нима щях да престана да търся отговори в Лайл Хаус?
Нима щях да приема диагнозата, да пия лекарствата, да млъкна и да чакам да ме освободят?
Не. Грубата истина бе за предпочитане пред удобните лъжи. Убедена съм в това.
Д-р Давидоф ме върна в стаята ми и аз си казах, че така е по-добре. Имах нужда да остана
сама и да опитам отново да се свържа с Лиз - сега бях сигурна, че тя е тук.
Започнах бавно, като постепенно увеличавах напрежението, докато най-после чух глас -
толкова тих, че би могъл да е шумът на вятъра в отдушника. Огледах се с надеждата да видя
Лиз, облечена в нощницата си с Мини Маус на гърдите и чорапките с жирафчета на краката.
Ала освен мен нямаше никой друг.
- Лиз?
Тихо, колебливо:
- Да?
- Извинявай - казах и станах на крака. - Знам, че ми се сърдиш, не беше правилно да крия
истината от теб.
Тя не отговори.
- Ще разбера кой те уби. Обещавам.
Думите излетяха от устата ми леко, сякаш ги четях от някъде, но се усетих да млъкна, преди
да обещая да отмъстя за нея. Това бе едно от нещата, които изглеждат толкова добре на
кино, но в истинския живот не можеш да не си помислиш: „Страхотно. и как точно ще го
направиш?" Лиз
мълчеше и сякаш чакаше да кажа още нещо.

26. - Може ли да те видя? - попитах. - Моля те?
- Не мога. да се измъкна. Трябва да си по-настойчива.
Отново седнах на пода, увих ръцете си в дрехата и и се съсредоточих.
- По-силно - прошепна тя.
Стиснах очи и си представих как дърпам Лиз и я измъквам от нейния свят. Още един напън
и.
Познатият звънък смях бързо ме изправи на крака. Топъл въздух лъхна кожата на ръката ми.
Дръпнах ръкава си надолу.
- Ти. Не виках теб.
- Няма нужда да го правиш, дете. Когато призоваваш някого, духовете са длъжни да се
подчиняват. Ти повика приятелката си и ти отговориха сенките на хиляди мъртъвци, които
си проправиха път към своите разложени черупки. - Дъхът и ме погъделичка по ухото. -
Черупките, заровени в гробището на няколко километра от тук. Хиляда трупове, готови да се
превърнат в хиляда зомбита. Огромна армия от мъртъвци, която само ти можеш да
командваш.
- Но аз. не.
- Не, не си. Засега. Способностите ти ще узреят с времето. И тогава? -
Смехът и изпълни пространството в стаята. - Скъпият ни д-р Лайл днес
сигурно танцува в ада, а мъките му отстъпват пред възбудата от неговия
триумф. Създателят на най- красивата, най-сладката ненавист, на която съм била свидетел.
- К-какво?
- Малко от това, малко от онова. Усуквам оттук, дръпвам оттам и ето. Погледни какво се
получи.
Стисках силно очи, за да не попитам какво точно има предвид. Каквото и да бе онова нещо,
не можех да и се доверя, не и вярвах повече, отколкото на д-р Давидоф и групата „Едисън".
- Какво искаш? - попитах.
- Същото, към което се стремиш и ти. Да се освободя от тук.
Седнах в леглото. Но колкото и да напрягах очи, не виждах и следа от

27. нея. Чувах само гласа и и усещах топлия и дъх.
- Затворена си тук, така ли? - попитах аз.
- Като фея под камбана, ако мога да употребя подобна метафора. Феите са продукт на
човешкото въображение. Малки хора, които пърхат с крилца? Колко симпатично! Още по-
точно, затворена съм като светулка в шише. Колкото до магическата енергия - нищо не може
да се сравни с окован полудемон. Ако, разбира се, не смятаме истинските демони, но би
било самоубийство да призовем някой от тях и да се опитаме да опитомим силата му.
Попитай Самюъл Лайл.
- Умрял е, докато е призовавал демон?
- Обикновено призоваването е нарушение, което може да се прости. Духовете мразят да
бъдат поробвани. Лайл трябваше да е доволен от мен, но човешките същества никога не се
задоволяват с онова, което имат, съгласна ли си? Твърде арогантен, за да допусне
възможността от провал, той пропусна да предаде нататък истинската тайна на своя
успех - мен.
- Твоята магия дава сила на това място. А те дори не го забелязват?
- Лайл пазеше своите тайни до гроб и дори след него, макар че нямаше намерение да ги
отнесе в отвъдното. Сигурна съм, че щеше да им каже за
мен., ако не бе умрял. Дори некромант силен като теб трудно щеше да се
свърже с дух от ада, така че сега аз съм тук и моята сила засилва
действието на магията, която е направена на тази клиника. Останалите -
групата „Едисън" - мислят, че сградата е построена върху място, където се пресичат земните
магически центрове или друга подобна глупост.
- Значи, ако те освободя. ?
- Сградата ще се срути и ще се превърне в купчина тлеещи отломки, злите духове ще потънат
в ада, където демоните ще ги изтезават во веки веков. - Тя се засмя. - Приятно ми е като си
го помисля, но не, моето заминаване за тях ще е просто спънка. Значителна спънка,
наистина - това ще сложи край на амбициозните им планове.
Да освободя демоните срещу обещанието, че богато ще ми се отплатят и
ще унищожат враговете ми? Хм, къде ли съм го виждала? О, да. Има го във
всеки филм на ужасите с демони, правен досега. А ужасите започват веднага щом демоните
бъдат освободени.

28. - Не мисля - отвърнах аз.
- Ами, да. Само ме освободи и аз ще отмъстя на света. Ще започнат
войни и глад, ще свистят светкавици и гръмотевици, мъртвите ще излязат от гробовете си.
Няма ли да ми помогнеш?
Гласът отново зазвуча в ухото ми:
- Такова дете си още! Вярваш в караконджули. От всички войни и кръвопролития, станали
през последните сто години, демоните са отговорни вероятно едва за една десета; а това,
ще добави някой, е вече високо
признание. За разлика от човешките същества, ние притежаваме
достатъчно мъдрост, за да знаем, че унищожаването на света, който ни поддържа, едва ли е в
наш интерес. Освободи ме и, да, аз ще се
позабавлявам, но навън няма да съм по-опасна, отколкото тук вътре.
Замислих се. и си представих как публиката пищи: „Ах, ти, глупачке! Не
виждаш ли, че това е демон?"
- Не мисля така.
От въздишката и блузата ми се развя.
- На света не съществува по-тъжна въздишка от тази на полудемона.
След десетилетия самота в тази сграда, през които разтърсвах решетките на клетката си и
виех в нечуващи ме уши, аз паднах дотолкова, че да се моля на едно дете. Задай ми въпроса,
който те тормози, и аз ще се превърна в твоя учителка, ще му отговоря без да ти искам нищо
в замяна. Всъщност навремето наистина бях учителка. Тогава една глупава вещица ме
призова и
ме изкуши да я обсебя, което не е никак разумно, дори ако се опитваш да
унищожиш ужасното малко пуританско селце, което те е обвинило в.
- Нямам въпроси.
- Нито един?
- Нито един.
Гласът и се заизвива около мен.

29. - Като стана дума за вещици, бих могла да ти разкрия тайната за тъмнокосата вещица, която
посети преди малко. Нейната майка -изключително амбициозна жена - чула за една друга
вещица, която носела в утробата си детето на магьосник, така че и тя решила да последва
примера и. И сега плаща за постъпката си. Магьосниците със смесена кръв винаги са опасни.
- Бащата на Тори е магьосник, така ли? - без да искам попитах аз.
- Мъжът, когото тя нарича „татко"? Не. Истинският и баща? Да.
- Значи затова. - млъкнах. - Не, не искам и да знам.
- Разбира се, че искаш. Ами момчето-вълк? Чух ги да ти говорят за него. Помня хлапетата.
Живееха тук.
- Тук ли?
- Четири палета, сладки до немай къде. Съвършени малки хищници, показваха зъби и нокти,
преди още да се научат да променят формата си -всички, с изключение на най- голямото.
Единакът. Умният вълк. Веднъж братята му от глутницата прекалиха със зъбенето и онези,
които не искаха животинчетата да бъдат включени в групата, се погрижиха за останалото.
- Какво стана?
- Какво става с кученцата, които хапят ръката на стопанина си? Убиват ги, разбира се.
Всички, с изключение на най-умния, който не се включваше във вълчите им игри. Той се
превърна в истинско момче. -
Гласът и отново ме погъделичка по ухото. - Какво още да ти разкажа. ?
- Нищо. Искам да си вървиш.
Тя се засмя.
- Затова ли поглъщаш всяка моя дума като сладка медовина?
Докато се борех с любопитството, открих айпода си, пъхнах слушалките в ушите и надух
звука.
По-късно същия следобед д-р Давидоф отново почука на вратата ми. Очевидно беше станало
време за урок по история. Той ме отведе в кабинета си и задейства кода, за да отвори малък
като килер склад, чиито стени бяха покрити с рафтове с книги.
- Всъщност това не са всичките справочници, с които разполагаме.
Останалите са в библиотеката, която скоро сама ще видиш. Но това тук - и той посочи с ръка
килера - са книгите, които всяка обществена библиотека би нарекла „специалната ни
колекция", съставена от най- редките и най-ценни екземпляри.