Така Българите се нареждат сред народите с най-древно времеизмерване – показателен факт за тяхната изначална цивилизационна закваска.

1. Българите пренасят от хилядолетията преди Христос една от най-съвършените
системи за измерване продължителността на земната година. Движението на
съзвездията, оприличени на животни, се отчита в 12-годишен цикъл в
съответствие с пътя на Янкул (Юпитер) около Слънцето.
ЗНАКЪТ НА КАЛЕНДАРА представляваРАВНОРАМЕНЕН КРЪСТ с образите на
Слънцето и Юпитер в горните междурамия на кръста.
КРЪСТЪТ е универсално изображение от най-дълбока древност, символизиращо
връзката между небето и земята. То се получава по законите на календара. В
дните на пролетното и есенното равноденствие (22 март и 22 септември) сенките
върху земната повърхност, хвърлени от вертикална ос, са двете равни рамене на
кръста (по хоризонтала). В дните на лятното и зимното слънцестоене (22 юни и 22
декември) сенките очертават късата и дългата част на кръста по вертикала.
НАЧАЛО НА ДРЕВНОБЪЛГАРСКОТО ЛЕТОБРОЕНЕ
Известно е, че древните българи са знаели отлично основните закономерности
на движението на планетите и Земята около Слънцето, и въз основа на тези свои
познания са носители на знанието за един от най-съвършените и до днес
календари. По начина на подреждането на дните и месеците, календарът на

2. древните българи е превъзхождал индийските и китайските календарни системи.
В съответствие с древнобългарския календар годината е имала 365 денонощия.
Започвала е с най-късия зимен ден, който е бил празничен. Към всяка четвърта
година се е отчитал един допълнителен ден,наречен"Деннаслънцето”.
Най-късият зимен ден и “денят на слънцето” не са били в неделя. Дванадесет
месеца формирали четири тримесечия, като всеки месец на последното
тримесечие имал 31 денонощия, а останалите два месеца – по 30 денонощия.
Така всеки член на древнобългарското общество можел самостоятелно да води
отчет за изминалото време. В древнобългарското летоброене има периоди от
време равни на 3, 10, 12, 17, 19, 21, 30, 47, 50, 53, 300, 600, 4332, …
древнобългарски години, срещащи се и като множители, и като интервали от
време. Най-продължителният от тях се равнява на 6328 древнобългарски години.
Отбелязан е във фрагментарния надпис на кан Омуртаг и се отнася към 823-та
година от новата ера. Той представлява 14 реда текст, навярно заключителна
част от договор, сключен между Дунавска България и Византия. Надписът е
издълбан с хубави букви върху мрамор и по всяка вероятност произхожда от
столицата Плиска*. Ето какво е записано в него:
“[…на владетеля] името е [Омуртаг кан ювиги]. Годината от появата на
истинския бог бе 6328. Принесоха жертва и се заклеха за вписаните в
книгите [взаимни договори]…”
Това историческо свидетелство може да се приеме за доказателство за ранните
начала във времеизмерването по българския календар. Според изчисленията на
големия български историк проф. Васил Златарски това начало се отнася към 5
505 г. преди новата ера. В този смисъл можем да пресметнем, че предстоящата
2001 година след рождението на Христа всъщност се явява 7 506 г. от началото
на древнобългарското летоброене. Така Българите се нареждат сред
народите с най-древно времеизмерване – показателен факт за тяхната
изначална цивилизационна закваска.
акад. Д. Мишев – БАН
www.tangra-bg.org